|
плàмък1, мн. -ци, м. 1. Огнен език, който се издига от горящ предмет, като блести и свети. Вечно мълчание пълнеше голямата стая, и слабият пламък на кандилото... гаснеше и се криеше пред страшната тишина. Елин Пелин. || Огнени езици, които се издигат от горящ предмет, като блестят и светят. Той запали огън пред колибата, натрупа сухи лозови пръчки; пламъкът се издигаше високо и осветяваше цялата околност, с големите череши и зелени лозя. Цани Гинчев. До единия ъгъл имаше огнище и там горяха съчки, и пламъкът, който ту лумваше високо, ту тлееше като на изгасване, осветяваше едва-едва лицата на събралите се. Ст. Загорчинов. Избухнаха пламъци. || Обр. Слънцето залезе зад Верила планина. То озари с последните си пламъци по-високите дървета. Вазов. В ечите му заиграха зловещи пламъци. Йовков. 2. Прен. Поет. Страст, жар, въодушевление. И ако слънцето угасне в боевете – / то моето сърце кат слънце ще им свети през бурната тъма, а пламъкът на младите души им стига, / за да разбият и последната верига на майката земя! Смирненски. Душата ми гори от пламъците на ревността и любовта. Вазов. □ Огън и пламък – а) Наситен, изпълнен със силни чувства, със страст, с въодушевление. За учителя Макаринчев искам да ви разкажа... Пък едно перо има – огън и пламък! Чудомир. б) Силни страсти, бурни чувства. Бенковски и тук не можа да се стърпи. Отвориха се неговите уста и никак не искаха вече да млъкнат. Огън и пламък излязваше от него. З. Стоянов.
плàмък2, мн. няма, м. Градинско цвете с дребни, разположени като гроздчета огненочервени цветове. Salvia splendens.
|