|
плю̀я, -ю̀еш, мин. св. плюх, несв., непрех. и прех. 1. Изхвърлям из устата си слюнка, храчка и под. Бай Ганьо седи сам в салона, зяпа разсеяно картините, час по час плюе по килима. Ал. Константинов. Той се изкашля дълбоко, плю на дъските и, като мина с ръкава си по овлажнелите мустаци, бавно заключи. Кр. Велков. Плюя кръв. || Изхвърлям из устата си нещо, което съм лапнал. Всички пушеха. Дори Щерьо се опитваше да глътне дима ча вонящата цигара, кашляше и плюеше горчивите листенца на тютюна. Д. Добревски. Не мога да нахраня бебето: дам му ядене, а то го плюе. 2. Изхвърлям от устата си слюнка, храчка като израз на възмущение, презрение. Нека плюят, нека реват против него, да го затворят, да го бият, той няма никога да отвори уста. Ст. Ц. Даскалов || Прен. Разг. Отнасям се с пренебрежение и презрение към нещо; не искам да знам, презирам. Плюя аз на такава държава, която смуче кръвта на бедния наред! К. Петканов. Насила ще ме прави щастлив / – сърдеше се в себе си Борис. – Плюя аз на неговото еснафско щастие. Г. Караславов. Плю на чувствата ми, кои то най-малко заслужавах това. Стаматов. □ Плюй си в пазвата (разг., шег.) – съвет към някого, който се е уплашил. Плюли са си в устата (разг.) – надумали са се да говорят, да твърдят едно и също. Плюх си на краката (петите) (разг., шег.) – почнах да бягам, да тичам. Плюя си на ръцете (разг., шег.) – залавям се здраво за работа.
|