|
планинà ж. 1. Много голямо земно възвишение, което се издига високо над околната повърхност. Гигантските планини със своите голи върхове и със своите гористи поли са прегърнали от всички страни това българско село. Каравелов. Планината от сняг се не бои. Погов. Непристъпна планина. Пирин планина. 2. Прен. Купчина, грамада от нещо, което е в голямо количество. И планини от черепи лежат / под сянката на всеки златен трон, / изпречил се на светлий земен път. Смирненски. Крещим: О, стига хекатомби / човешки! Мир желаем века! А планини куршуми, бомби / изливаме против човека! Вазов. Планини от снопи. □ Планина се смъкна (свали, падна) от гърба ми (от плещите ми) – усетих голямо облекчение, тури се край на голяма грижа, неприятност. Планина човек (диал.) – едър, голям човек. Едър, пълен, висок, широкогърдест беше дядо хаджи Енчо. Планина човек. Вазов.
|