Речник

вя̀тър, мн. ветровè, м. 1. Силно или по-слабо движение на въздуха, обикн. успоредно със земята. Полъхваше хладен, свеж западен вятър. По голото бърдо въздушната струя натискаше тъмните купчини на редките храсти. Хар. Русев. Южен вятър. Северен вятър. Студен вятър. || Изкуствено раздвижен въздух. Хаджи Енчо сяда, като силно въздиша от умора и си прави вятър с червената кърпа. Вазов. 2. Като междум. — за израз на съмнение, на недоверие, презрение. Чу се, че искала да се дави, че баща ѝ я стигнал до яза. — Вятър! Вятър! Тя ли ще се удави? Йовков. Търговия! Аз я смятах бог знае колко страшно нещо, а то — вятър! Купи-продай, купи-продай и друго нищо. Чудомир. □ Вятър го вее (разг.) — за несериозен човек. Гоня вятъра (разг.) — правя напразни усилия, стремя се към нещо непостижимо. Говоря (приказвам) на вятъра (разг.) — говоря напразно. За вятъра (разг.) — за тоя що духа; за нищо, без полза, без облага. Кой те вятър довея (разг.) — защо си дошъл. На вятъра (разг.) — напразно, напусто, без полза. Обръщам се накъдето духа вятърът — приспособявам се към обстоятелствата. От дъжд на вятър (разг.) — от време на време, рядко. Правя някому вятър (разг.) — лаская някого. Според както духа вятърът (разг.) — според обстоятелствата.