|
мѝлост, -ттà, мн. -и, ж. 1. Само ед. Състрадание, съжаление, жалост. Той е благороден и светец, защото има милост за бедния народ... Каквото има, дели с гладните и голите. Вазов. Сърцето му се изпълни с толкова милост, че бе готов да помогне на всички сиромаси по света. К. Петканов. Аз не съм я разгалил, мамо, ами вие я измъчвате, без милост я измъчвате ‒ натъртено каза Колчо. Влайков. || Пощада, прошка. Шпионството... не намира прошка в съвестите. За тоя позор няма милост. Вазов. А не сме ние ни баба, ни деца милост да чакаме от враговете. Ст. Загорчинов. 2. Само ед. Обич, умиление. Той прегърна сина си. Сърцето му се разтопи от милост. Вазов. Два реда сълзи се ронеха от очите ѝ и говореха каква радост, каква милост и обич се топяха в сърцето ѝ. Елин Пелин. 3. Обикн. мн. Благодеяние, щедрост. И милостите спомни той, с които Асен го е обсипвал всеки час. К. Христов. || Благоволение. Всички знаеха, че като последна милост Албена поискала да ѝ позволят да се облече както си иска. Йовков. 4. Остар. В съчет. с притежателните местоимения твоя, ваша, негова ‒ ти, вие, той. Твоя милост учител ли си? ‒ мигна любопитно дядо Стойо. ‒ Тютюноработник съм, дядо. Караславов. Напразно множеството се питаше кой е негова милост. З. Стоянов. || Ирон. В съчет. с притежателните местоимения моя, твоя, и т.н. ‒ аз, ти и т.н. Признавам, моя милост доста позагази я / почти навред. Смирненски.
|