|
мирѝша, -еш, мин. св. мирѝсах, несв. 1. Непрех. Издавам някаква миризма, дъх. Хубава си, моя горо, / миришеш на младост. Каравелов. Люшкат се зрелите ниви, / сладко миришат тревите. К. Христов. Настане утро, гори небето, / цветя миришат, ехти полето. Яворов. Босилек много мирише, / та всичко живо събуди, / всичките живи животни. Нар. пес. || безл. Обикн. в съчет. с предл. на ‒ чувства се, усеща се (някаква) миризма. Беше топло, миришеше на влажна земя а сочна зеленина. А. Гуляшки. Миришеше на дъжд, облаците бързо се движеха по небето. Вазов. || Прен. Разг. Усеща се, чувства се съществуването или приближаването на нещо. Това мирише на авантюра ‒ каза той. Ти си държавен служител, а плюеш на законите. А. Гуляшки. Мирише ми на бой. 2. Прен. Възприемам с обонянието си миризмата, дъха на нещо; душа. Когато тия рози разцъфтяваха..., отец Никодим слизаше между тях..., миришеше ги. Елин Пелин. Людмила седна на трикрако столче до огнището и взе да мирише въздуха: ‒ Картофки ли вариш, майчице?‒ запита тя. А. Гуляшки. □ Мирише на барут (разг.) ‒ има признаци за избухване на война. Ни лук ял, ни не лук мирисал (разг.) ‒ за човек, който се преструва, прикрива се, че не знае нищо, че не е участвал в нещо.
|