|
рòден, -дна, -дно, мн. -дни, прил. 1. Който е в най-близко кръвно родство с някого; същински, рожден. Открий ми сърцето си, повери ми мъката си, на мене, на родната си сестра. Вазов. Срещу нея излезе най-напред свекърва ѝ, родната майка на Лазара. Дим. Талев. Снаха му Иваница, която го обичаше като роден брат, изстина от него. Елин Пелин. 2. Близък, свиден, мил, скъп. И възкръсват сега в глъбините на паметта ми бледи образи и всичките са тъй мили и родни на сърцето ми. Вазов. Отвсякъде полъхваше към него нещо родно, познато и скъпо. Йовков. Тая родна сърдечна милувка досегна с топло участие нейната страдна болна душа. Елин Пелин. Ти нямаше родна душа да ти подели скръбта. Вазов. 3. За къща, село, страна — в който някой е роден. Дончо и Райна пристигнаха благополучие в родния си град. Вазов. Животът в родната му къща беше непоносим за него. Елин Пелин. От някое време насам с това заминаване на чичо Митуш за родното му село се шегуваха най-много в чифлика. Йовков. || Който се намира в родината. И корабът се носи леко / с попътни тихи ветрове, / и чезнете в мъгла далеко / вий, родни брегове. Яворов. Блазе на тия, дето си отиват: те ще видят родното небе. Л. Стоянов. Родни балкани. 4. Който става или се произвежда в родината. Родна индустрия. Родно производство. 5. Който е свързан с родната страна, с народа. И как странно и хубаво звучеше родният език от техните уста! Йовков. Той пътува с български трен, наоколо наша земя, роден говор. Стаматов. □ Роден край — родина. А тиранинът върлува / и безчести край наш роден: / коли, беси, бие, псува / и глоби народ поробен! Ботев.
родèн, -а, -о. 1. Прич. мин. страд. от родя. 2. Като прил. — който има дарба, вродена наклонност към нещо. Поет роден съм аз, поет съм същ. Вазов. Роден художник.
|