Речник

убит¹, -а, -о. 1. Прич. мин. страд. от убия¹. 2. Като прил. а) Който е лишен насилствено от живот. Наблизо лежаха убитите войници и коне от картечната рота. Йовков. б) Който е съвсем отпаднал физически. На Еледжик ние стигнахме на разсъмване, убити и изморени, понеже две нощи ставаше, как не бяхме затваряли очи. З. Стоянов. || Който показва напълно отпаднали физически сили. Тя имаше убит вид, вид на човек, който е лежал болен. Вазов. в) Прен. Който е сломен нравствено; отчаян, съкрушен. Тя беше като никога убита и смазана. Бузите ѝ бяха мокри от сълзи. Влайков. Той насърчаваше тия бедни хора, а сам беше съкрушен и убит. Вазов. Убит духом. || Който изразява отчаяние; отчаян, съкрушен. Ценин видя моя убит вид и узна скръбта ми. Вазов. г) Прен. За цвят, светлина — по-тъмен от обикновено; не ярък. Огънят ненадейно се събужда, запъпря и хвърля наоколо убита светлина. М. Вълев. Обличаше се в убити цветове. 3. Като същ. м. убит, ж. убита, ср. убито, мн. убити — човек, който е лишен от живот; убит човек. Отзад носеха, натоварени на една кола, убитите и ранените. Вазов.

убит², -а, -о. 1. Прич. мин. страд. от убия². 2. Като прил. а) Натъртен, уморен от дълъг път. Изгубил четата оная нощ в лозята на Веслец и от там до тука е дошъл с големи страхове и премеждия, съсипан от ход, с убити крака. Вазов. б) Напълно унищожен, очукан. Гледаше убитите от град ниви. □ Убит път (диал.) — утъпкан път.