Речник

пък¹ съюз. I. Противоположен. 1. За съпоставяне. а) При съпоставяне на две еднакви части на изречението. Лукави станахте вие селяците.... Гледам ги в съдилището... Овчичка такъв, глупав, пък той цял вълк! Елин Пелин. Стар човек, пък се подетинил. Елин Пелин. Голямо момиче, пък глупаво. б) За съпоставяне на две изречения, като се изтъква разлика, несходство в действията им. Ηà, Димитровден е, пък аз, гдето се вика, и зърно не съм събрал за хака си. Йовков. Тук имало ягоди, пък той да не знае, — толкози дена се щура тъдява. П. Ю. Тодоров. Ама да не ти е студено тука — стаята изстива, пък виж как си облечена, по градски, а тука е планина. Дим. Талев. в) За съпоставяне изречения с едновременни или последователни действия. Остави го да си спи, пък ти ела. Елин Пелин. Дай ми и лампата насам, пък ти, ако искаш, легни си. Йовков. 2. За противопоставяне; но, обаче, а, ала. а) Когато действието на първото изречение е в някакъв смисъл противоположно на действието на второто изречение. Дядо попе, ще му кажа, господ ми взе Божана, пък ми прати Стоилка! Елин Пелин. б) Когато действието на второто изречение става противно на очаквания резултат от действието на първото изречение; но, а, и все пак. По приказките личи, че си умен човек, приятелю, пък да идеш да крадеш. Елин Пелин. Толкова скиташ, пък никога не съм те видяла да се върнеш с лов. Елин Пелин. Дума стрела не е, пък в сърце се забива. Погов. 3. Въвежда ново изречение, което се съпоставя с всичко казано преди; но, а. Там аз за мило, за драго, / за теб, за баща, за братя / за него ще се заловя, / пък... каквото сабя покаже / и честта, майко, юнашка! Ботев. По лицето ти се познаел, че ти се мъчиш... Пък аз мислех, че тебе ти е добре тук. В. Друмев. Спират го, закачат го и във всяка къща му отварят врати да влезе... Пък Койка я е страх да надникне през плет да го види. П. Ю. Тодоров. II. В реплика или монолог, за въвеждане на мисъл, противна на казаното преди или на заключението, което би следвало; а, и. Да знаете — няма да се върна в полка. — Аз пък ти казвам, че ще се върнеш! — възрази му черноок отпускар. К. Петканов. Но кокалестото му лице си оставаше бледо и изплашено... „ Какво пък! — говореше на себе си старецът. — От една душа повече не могат да ми вземат, я?“ Дим. Ангелов. Добра накара двете жени да измият съдовете, да приберат всяко нещо на мястото му и сетне ги изпрати да си вървят. — Пък довечера пак елате — каза им тя на вратника и очите ѝ бяха пълни със сълзи. — Да не съм сама. Дим. Талев. III. За присъединяване на части на изречението и изречения, които допълват, развиват, разширяват изказаната в предходното изречение мисъл, често в съчет. със съюза и; а, и. Той вървеше с мъка из дебелия и замръзнал сняг.... Пък и студено беше. По мустаците му нависна лед. Елин Пелин. Той тъй тихо, тъй незабелязано се промъкна и се сви в едно кюше, че отначало никой почти не го видя. Пък и малко хора се случиха в хана. Йовков. Такава вода вие нийде, вярвам, не сте виждали. Сълза, сълза — толкова бистра! Пък студена! Влайков. Щур човек / Вземи парите па бягай, никой те не видял. Пък и да те е видял, късмет ти е. Ст. Ц. Даскалов. Минчо Милев, викат, умрял. Не думайте бре, хора, викам... Пък то, виж. Г. Караславов. IV. За съединяване. а) Разг. Свързва еднакви части в изречението, като се повтаря. Тя е хубава, пък работна, пък умна — за всичко я бива. б) Свързва прости изречения с последователни действия в едно сложно съединително; и, па. Хъ, яж и ти — покани той снаха си, — яж, пък лягай. Ц. Церковски. Кажи ми, сестро, де — Караджата? / де е и мойта вярна дружина? / Кажи ми, пък ми вземи душата. Ботев. Да видят, пък да кажат — къде е хубавото! Тук ли на земята, или при тях си — на оня свят. А. Гуляшки. V. В съчет. с други съюзи — за подсилване на значението им: а пък, или пък, то пък и др. Баща си той и не помнеше. А пък майка му го остави на девет години. Влайков. И всички тия движения, повтаряха ли се редовно или пък изненадваха с разнообразието си, бяха всякога отмерени. Йовков. Пък господ и рожба ще ви даде. Ех, ние си нямаме — то пък на вашите ще се радваме. Елин Пелин.

пък² частица. Разг. 1. За наблягане, подчертаване смисъла на някоя част на изречението. Когато малките леят куршуми, той трябва пък топове да лее. Вазов. Таман се върнал от орача, хайде грабва пътя пък за ливадата. Влайков. Темелко, я чуй ме, — рече Дочкин, — да не е пък настинала? Йовков. Ще си идем пък в града, какво, — говореше тя. — И в града е хубаво. Йовков. Когато старост пък настане, / спокойно почини си. Дебелянов. Лазар чу как тя изхлипа и подсмръкна. Ех, нека си поплаче пък малко старата майчица. Дим. Талев. 2. За подчертаване отделни думи в изречението при израз на възхищение, учудване и изненада. А колко хубави пък бяха тия планински околности! Вазов. Алените ѝ устица като с пара са разрязани... Пък очите! Че то такива черни и живи очи и такъв мил и благ поглед може ли да ги има на друго място! Влайков. Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг. Елин Пелин. Какво ще правиш ли? Виж пък питане! Влайков. Отвъд — черниците... Пък сладки! Като мед! К. Христов. 3. След въпросителни думи — за усилване на тяхната изразителност. Ще се хвана и аз да поиграя ей там е-е, до Донка лелина и до другото момиче... „Защо ли пък се хвана сега тука?“ — си помисли тя след миг. Влайков. Да, той е Душко... А къде ли пък отива по това време? К. Ламбрев. Как пък тъй видя, че прозорецът ти свети? Осемнайсет километра има оттам! А. Гуляшки. □ Пък ти (ти, тая, тоя... пък) (разг.) — за израз на лек укор, неодобрение. Тая пък какво се тика! — издума сърдито една госпожа. Вазов. Аз не разбрах — … — Ти пък! — разсърди се Гороломов. Йовков. Их, че време за зайци!... — Пък ти с тия зайци. Елин Пелин. Леле, Марине, — рече Момчилка страхливо, — ами ако те хванат? — Ти пък! — обърна се Марин към нея със слаба нотка на укор. Дим. Ангелов.