|
пън, пъ̀нът, пъ̀на, мн. пъ̀нове, (рядко) пъ̀нища, пъ̀на (сл. ч.), м. 1. Останалата на корена ниска част на отсечено или пречупено дърво; дънер. Хвърли поглед на градината си и в нея на пъна, остал от черешата. Вазов. Бекасите търсихме в дъбовите сечища, където има стари, загнили пънове. Ем. Станев. Тук-там се виждаха охлюви, оставили по листата и по пънищата своята сребърна плюнчена следа. Ем. Станев. Здрав като пън. 2. Къс и дебел отрязък от дърво; трупче. Ваньо се затече и намери един пън от дръвника. Влязоха вкъщи. А. Каралийчев. В печката бумтяха... разцепени пънове. Кр. Григоров. Човек без книга, пън недодялан. Погов. 3. Дънер, главина на лоза. Руменов затича, спъна се на лозов пън и падна. Хар. Русев. Светлините на града хвърляха слабо зарево по лозята и това го предпазваше да се спъва от лозовите пънове. Дим. Ангелов. □ Мълча като пън (разг.) — упорито мълча, не продумвам нищо. Борис като че беше замръзнал и онемял…„Мълчи като пън! Не продумва!“ — мислеше старият адвокат. Г. Караславов. Спя като пън (разг.) — спя дълбоко и непробудно. Внезапно той се хвърли към конете, които мирно зобяха сено над главата на четвъртия славянин, заспал, като пън. Ст. Загорчинов. Стоя (стърча) като пън — (разг.) стоя неподвижно и безучастно. Влез вътре, не стой като пън. Елин Пелин.
|