|
пъ̀пля, -иш и (остар.) -еш, мин. св. -их, несв., непрех. 1. За насекомо и дребна животинка — движа се, придвижвам се бавно с всичките си крайници; лазя, пълзя. Една голяма и черна гъсеница пъплеше по жълтеникавата почва. Вазов. Вардарски беше цял в дрипи. Бос. Въшки пъплеха по дрипите му. Дим. Талев. По земята пъплят големи червеи. К. Петканов. 2. Прен. Движа се бавно, с мъка; едва вървя, мъкна се, влача се. Самият той беше толкова изморен и отпаднал, че едва-едва пъплеше по стръмнината. М. Марчевски. Той спря очи на леля Блага, която бе се изгубила под един наръч шума и едва пъплеше из сухия градински буренак. И. Волен. 3. Само 3 л. Прен. Като се движа бавно, постепенно се разпространявам някъде; пълзя. От поляните идеше хлад и бяла мъгла пъплеше по тях и се извиваше като змей. Йовков. Снегът се топеше, по ниското небе пъплеха тежки облаци. К. Константинов. И после... после някаква омраза / се впиваше дълбоко във сърцата. / ... / Тя пъплеше в кръвта, / тя виеше в закана. Вапцаров. 4. За множество — в ограничено място движа се бавно, но безредно, разбъркано. Из долината пъплеха селяни тук-там. Вазов. В съседния с училището двор, а също и в дворовете на срещната страна на улицата пъплеха множество силно въоръжени жандарми. Ал. Константинов. Много хора пъплеха около съсипните. П. Славински. Из улиците и площадите, подобно на мравки, пъплеха хора. Дим. Димов. || Прен. Намирам се в голямо количество, изобилствам; гъмжа. Много сърни, зайци, елени и всякакъв дивеч пъплеха из нея (дивата гора). Орлин Василев. 5. Само 3 л. Прен. Вия се по някаква повърхност; пълзя. През тоя пролом, един от най-живописните и дивите..., пъпле по течението на реката стар път до самия Рилски манастир. Вазов. По върха на южната урва пъпле турската граница. Вазов. Ниските дъбови храсталаци, които пъплеха до самите чукари, можеха да прикрият движението на врага. Дим. Ангелов.
|