|
чу̀ден, -дна, -дно, мн. -дни, прил. 1. Който буди учудване, недоумение; особен, странен, необикновен. Черни облаци се носеха по небето, разкъсваха се, взимаха най-чудни форми. Йовков. Чудни слабост я закова на мястото ѝ. К. Петканов. Излязох вън — на перона — бре тук бай Ганьо, там бай Ганьо — няма! Чудна работа! Ал. Константинов. Когато излязохме навън, чухме далечни топовни гърмежи. Нямаше нищо чудно. Откакто минахме границата, всеки ден имаше някъде бой. Йовков. || Който буди учудване със своите постъпки, прояви и пр. Не щат да ме побутнат, може би ще се обадя, ще видят, че съм жив. Стоят. Чудни хора. Л. Стоянов. 2. Който буди възхищение, удивление с красотата, хубостта си; прекрасен, дивен. Алената пребрадка със сърмените краища се поиздига. Под нея огрява чудно момино лице, бистро, розово, мъничко. Елин Пелин. И самодиви в бяла премяна, / чудни, прекрасни, песен поемнат. Ботев. Бе чудна есен, пълна с кротък блясък. К. Христов. 3. За качество, способност — който е застъпен в голяма степен. Войниците настъпваха с голяма предпазливост, но с едно чудно умение и сръчност: прикриваха се, пълзяха, почти дебнеха, също като ловци. Йовков. Този глас бе бодър, мъжествен и с чудна сила. К. Петканов.
|