Речник

чу̀до, мн. чудеса, ср. 1. Според митичните представи — необикновено явление, събитие, последица от дейност на свръхестествени сили. И Лазарю вече докрай се додея / от майчини клетви зловоли / и той се на бога примоли. / И стори се чудо — чу господ молбата / и тесният гроб се разтвори. П. П. Славейков. Но не поляла Петкана, / ами поляла млад Стоян, / кога станали сутринта, / какво са чудо видели — / до половина млад Стоян, / от половина шарен змей. Нар. прик. 2. Необикновено явление, чиято причина не е ясна. Бял сняг и зелени дървета — туй беше чудо невидено. Йовков. 3. Събитие, явление и под., което със своята изключителност буди удивление. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа! Вазов. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. От де се взе тоя народ, това чудо! Елин Пелин. Ако аз не взема Боряна, чудо ще направя. Ще умра, ще се убия! Йовков. 4. Като прил. неизм. Прен. Разг. Чудесен, прекрасен. Чудо машина е! Върви като часовник, ни шум, ни глас издава. Йовков. Ама Цвета — бива си я — хубава мома! — Чудо мома! Елин Пелин. 5. Като нареч. Диал. Много. Що чудо села станаха на пепел. Вазов. Това е чудо голямо дърво. □ Виждам се (намирам се) в чудо (разг.) — намирам се в затруднено положение. Всяко чудо за три дни (разг.) — всичко минава и скоро се забравя. За чудо и приказ (разг.) — за учудване и приказване. Като по чудо — съвсем неочаквано. Като по чудо силите ѝ се върнаха, гласът ѝ запя като медно звънче. К. Петканов. Чудо голямо! (разг.) — голяма работа!