зàлък, мн. зàлци и зàлъци, зàлъка (сл. ч.), м. Късче хляб, което се слага в устата при яде: не; хапка. Серафим... режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъвчеше сухите залъци. Йовков. Стоян Глаушев... отхапа от хляба голям залък. Д. Талев. Голям залък лапни, голяма дума не казвай. Погов. □ Броя залците някому (разг., неодобр.) — а) Свиди ми се, като гледам някой, който яде на моя трапеза. б) Седя срещу някого и го гледам, като яде. Вземам (изтръгвам, грабя) някому залъка от устата (разг.) — отнемам някому и последните средства за препитание. Да забравя род свой беден, / гроба бащин, плачът майчин, — / тез що залъка наяден / грабят с благороден начин. Ботев. Деля (късам) от залъка си (разг.) — отделям средства за нещо с цената на големи лишения. Родителите му отделят от залъка си, за да му дадат образование. Деля с някого залъка си (разг.) — деля с някого и малкото средства за препитание, които имам. Той дойде при нас, та с нас заедно да дели залъка, глада и страданията. Вазов. Изкарвам залъка си (нар.) — изкарвам прехраната си. Корав залък (поет.) — оскъдно препитание. Не ми се туря залък в устата (нар.) — нямам апетит, не ми се яде. Оставам без залък хляб (разг.) — оставам без средства за препитание.
|