ч
ча
чв
че
чи
чл
чм
чо
чр
чу
чъ
| чобан
чобански
човек
човеколюбец
човеколюбив
човеколюбие
човекомразец
човеконенавистен
човеконенавистник
човеконенавистнически
човекоподобен
човекоядец
човекоядство
човече
човечен
човечески
човечество
човечец
човечно
човечност
човешки
човещина
човка
човъркам
човъркане
чоглаво
чокан
чокой
чокойка
чокойски
чокойство
чолак
чомага
чомагаш
чомак
чоп
чопкам
чопкане
чоплене
чопля
чорап
чорапен
чорапче
чорба
чорбаджи
чорбаджийка
чорбаджийски
чорбаджийствам
чорбаджийство
чорбаджилък
чорбаджия
чорбалат
чорбест
чорла
чорлав
чорли
чорльо
чорля
чорт
чортов
чортовски
чоха
чохаджия
чохен
|
чорбаджѝя, -та, зват. чорбаджѝ, чорбаджѝйо, мн. -ѝи, м. (тур.). 1. През време на османското робство в България — едър собственик на имоти, който експлоатира малоимотната част от народа; богаташ. В конака на кьошка при чучура седяха наред на рогозки по миндера първенци и чорбаджии. Вазов. Грабят от народа гладен, / граби подъл чорбаджия, / за злато търговец жаден / и поп с божа литургия! Ботев. Кой не знай Чавдар войвода? / Кой не е слушал за него? / Чорбаджия ли изедник / или турските сердари? Ботев. 2. Диал. Прен. Лице, което експлоатира чужд труд; господар. Ти си ми първият чорбаджия бе, бай Вълчане! Ти си ме учил на занаят. Йовков. Ицо така подхвана работата си, че още към края на първата седмица чорбаджията му каза на съседа си: — Това момче има и на тила си очи. Дим. Талев.
|