Иво Панчев
Ще разгледаме любопитен факт от областта, в която се пресичат език и култура: защо ‘сладкото’ е силно застъпено в българските положителни оценъчни изказвания и пожелания.
Всеки е чувал нещо от рода на „Ще си взема още, че ми се услади“ и може би се е запитвал как така може да е сладка например пицата с шунка, кашкавал и различни подправки или пък… лютата чушка? И още: „Да ти е сладко!“ си пожелават един на друг българите, когато са на маса. Откъде идва това сладко, ако на масата има салата, сирене и ракия!?
Идва от там, че това е един от начините за даване на положителна оценка в българския език и не само в него. Става дума за универсалното възприемане на сладкото като приятно усещане и положителна емоция. Човек вижда света и като храна и е склонен да припише вкус на много обекти от действителността. Отделно от характерното за хората от всички националности, българите особено обичат да оценяват света около себе си с помощта на думата сладко. На пръв поглед има парадокс, защото по принцип вкусовите предпочитания на българина далеч не са така силно ориентирани към сладкото и това може да потвърдят пътувалите по света. От друга страна обаче недостъпността (погледнато исторически) и високата цена на сладките неща дават на сладкото особен статут. Сладкото, както отбелязва Г. Гачев, става универсално определение за хубавото в българския език – за всичко, което е хубаво, добро, красиво и истинно.
Какво може да нарече сладко българинът? Вкусната храна – похапнах си сладко; любимия човек – сладко гадже, сладур; труда – сладка работа; почивката – сладка дрямка; общуването, речта – сладки думи; самия живот – сладък живот и др. Разбира се, не само думата сладко и производните ѝ служат за „подслаждаща“ оценка: среща се също мед – изразът по мед и масло, бонбон, жаргонното шукер и др.
в. „Аз Буки“ Бр. 30, 23 – 29. VII. 2015