|
кълнà, -èш, мин. св. клèх и кълнàх, прич. мин. страд. клèт и кълнàт, несв., прех. Изричам зли пожелания, проклятия. Чековица кълнеше ужасно, грабеше буци пръст от купчината и хвърляше бясно през оградата. Чудомир. Някои поискаха да вземат пушката на Гърбавото. Жените, като разбраха, че зарад него са брали страх, започнаха да кълнат. Йовков. Жените се развикаха, а баба, клекнала на вратата, кълне, та се къса: „Изедници, синовете ми взехте, червеи да ви ядат“. Кр. Григоров. || Изричам зли пожелания, клетви срещу някого или нещо. Жена му ходеше да го търси по кръчмите, сърдеше се и го кълнеше люто. Елин Пелин. Стоилка вървеше редом с него, превита от студ, носеше палурчетата и двете блюда и кълнеше времето. Елин Пелин. Господ да ги порази! И всичките ергени да порази и да убие. ‒ Що ти са криви ергените, та ги кълнеш и пустосваш? Влайков. □ Кълна си дните ‒ горчиво си оплаквам съдбата.
|