|
кът, къ̀тът, къ̀та. мн. къ̀тове и (събир.) къ̀тища, къ̀та (сл. ч.), м. 1. Място във вътрешен ъгъл на помещение. Гоце лежи..., свит в един кът на горската колиба. Яворов. На едина кът на кръчмата... седеше селският писар ‒ млад, сух, с черни очи момък. А. Страшимиров. || Място до огнището за сядане. Дойде си една вечер, легна в къта край огнището и вече не стана. Йовков. 2. Усамотено, отдалечено място. Вий нямате ли у вас кът / затулен, таен от светът, / къде поетът да отдъхне? Вазов. Ден денувам ‒ кътища потайни, / нощ нощувам ‒ пътища незнайни. Яворов. Избираше си някой потулен кът и прекарваше там по цели дни, скрит от останалия животински свят. Ем. Станев. || Поет. Родно място. Не видя нищо! Всуе аз блуждая, / и къта, де пръв път видях небето, / уви, едвам аз мога да позная, / и то по свиването на сърцето. Вазов. Виждам се во родний кът, / родна реч слухът ми гали, / свой отново ме зоват, / свой които са ме звали. П. П. Славейков.
кът нареч. (араб.). Диал. В малко количество; малко. Жънехме. Имахме три жътварки само, че бяха кът. Влайков. Хлябът ви е кът.
|