Илияна Гаравалова
В случаите, когато се колебаем за правописа на определена дума, сме свикнали да се опираме на своите езикови познания и опит, да търсим сродни лексеми или думи с идентична морфологична структура, за да избегнем грешка. Например: знаем, че обкичен се пише така, защото в българския език няма представка оп-; виждаме, че прилагателното в м.р. завършва на –нен, и пишем двойно н във формите му за ж. и ср.р. и за мн.ч. (невинен, невинна, невинно, невинни); променяме в мн.ч. еловото причастие на глагола, за да проверим дали гласната в крайната сричка изпада, или не – така проверяваме дали тя е а, или ъ в ед.ч. (писал – писали, рекъл – рекли).
Но как да проверим правописа на думите софиянец и италианец в изречението: Аз съм софиянец, а Микеле е италианец. Собствените имена София и Италия се пишат с -ия, производното от София название на нейните жители – също (софиянец). Логично е да се предположи, че производното название на жителите на Италия също би трябвало да се пише с -ия-. Грешката вече е налице.
А причината е, че употребата на съчетанията -ея- / -ия- и -еа- / -иа- зависи от тяхното местоположение в думата, както и от нейния произход. В края на думи както от домашен, така и от чужд произход се пишат съчетанията -ея, -ия (напр.: София, Италия, България, околия, артерия, идея и др.).
В средисловието на думи от чужд произход се пише -еа, -иа-: артериален, италианец, идеален, провинциален и др., но има и изключения, където в средисловие се пише -ея- / -ия-: християнин, софиянец, плеяда. А в средисловието на някои домашни се появяват съчетанията -ея-, -ия-, срв. одеяло. Когато се знае всичко това, тези буквени съчетания не изглеждат толкова коварни, нали? Пък и винаги можем да проверим в правописния речник.
в. „Аз-буки“, бр. 48, 26. XI. – 2. XII. 2020 г.