Марияна Цибранска-Костова
В българския език от векове има названия за четирите годишни сезона. Някои от тях са толкова старинни, че са общи за всички славянски езици.
Модерната думата сезон, естествено, е непозната на старобългарски, тя е нова заемка от френски. За назоваване на понятието сезон, както в редица езици, се използват общи лексеми, например: врѣмѧ ‘време’.
Зима на старобългарски може да означава както ‘студ, мраз’, така и ‘най-студения сезон’. Родее се с гр. χεῖμα и лат. hiems. Няма промени и в думата за есен – ѥсенъ. Най-голям интерес представляват названията на лятото и пролетта.
Старинната общославянска дума за сезона пролет е весна. Тя е изместена от пролть през XIII в., когато е фиксирана първата ѝ поява в български текст с гадания и предсказания за плодородието според различни природни явления. Буквалното ѝ значение е ‘преди лятото; времето, което предхожда лятото’. Сезонът на лятото първоначално се е наричал жѧтва – ‘времето на жътвата и горещината’. Днешната дума лято произхожда от старобългарската лто, която има две значения: 1. ‘годишният сезон след пролетта’; 2. ‘година’. Като название на сезон се свърза с представата за благоприятно, хубаво време за растеж на културите и за благоденствие. Второто значение е оцеляло и до днес и се дава като омоним в речниците с примери като: Колко лета изминаха?; Живее тук от 4 – 5 лета. Това значение се пази и в сложната дума пълнолетен – ‘който е навършил определената според българските закони възраст от пълни 18 години’.
Познаването на произхода на думите не само разкрива общи културни корени и културни заемки между народите, но и предоставя по-добри възможности за правилното разбиране на по-стари (художествени) текстове.
в. „Аз-Буки“, бр. 46, 17. – 23. XI. 2022 г.