Явор Милтенов
Знаем, че един от основните призиви към всеки християнин е да помага на ближния. Ето защо представата за близък човек е била много важна и често присъства в средновековните текстове. Такъв човек се назовава с две думи от корена близ-: съществителното ближика и прилагателното ближьньи.
В старобългарски има две прилагателни, които са синоними – искрьнъ и ближьньи със значение ‘близък’, а субстантивирани, т.е. в ролята на съществителни, означават ‘ближен, близък човек’. Те са свързани с два синонимни предлога – искрь и близъ ‘близо до’, които се употребяват за посочване на малко разстояние до лице или до предмет. Именно въз основа на пространствената близост възниква представата за социална и духовна близост.
И така, преди десет века българите са наричали искрьнъ всеки близък човек, роднина, съсед, приятел и даже най-общо всяко друго човешко същество. С течение на времето прилагателното е променило значението си до днешното ‘който не крие мислите и чувствата си и ги изразява, казва открито; откровен, чистосърдечен’.
Този развой е протекъл в такава посока навярно защото само най-близките могат да си позволят да проявят откровеност или пък защото откровеният, честно споделящият неминуемо става по-близък (искрьнъ) за своя събеседник.
А думата ближен и като прилагателно, и като съществително почти напълно е изчезнала от ежедневния ни език, определя се като остаряла и я свързваме преди всичко с църковната ѝ употреба и библейско-богословските контексти, в които се осъществява със значение ‘според християнските нравствени норми – всеки човек по отношение на останалите хора’. Неутралните думи, които бихме могли да използваме в съвременния език, са: близък човек, приятел, роднина.
в. „Аз-буки“, бр. 4, 27. I. – 3. II. 2022 г.