Няколко думи за повтарянето на същности

публикувано в: Лексика | 0

Иво Панчев

 

Устната реч е нещо неуловимо – трудно е да я запазиш в изначалния ѝ вид. Записана, престава да е тя. Напомня на онези метали от Менделеевата таблица, които – аха да ги лизне кислород, и избухват в пламъци. В тази (почти) невъзможна за регистриране и изследване стихия на речта плува в свои води явление, което тук ще нарека с неутралния израз „повтаряне на същности“.

Едно младо момиче – всеки може да каже така в речта си. По-неприятно е, ако го използва така и в писмен вид, когато работи с различни текстове по служебно задължение или развива кандидатстудентска тема например. Защо? Защото момичето е ‘млад индивид от женски пол’ (моля да ме извините, че определението ми е леко смешно и дори загатва за вечния проблем човек ли е жената изобщо) и няма нужда да се повтаря, че този индивид е млад. Хората на острова са грамадни великани! Няма как да са малки великани – думата великан означава ‘антропоморфно същество с големи размери’. Супермегастроеж са почнали в Дубай. Стига му да е „само“ супер- или „само“ мега-, ще му се завие свят и ще рухне от повтаряне на същности този строеж. Или в обратната скàла: един малък микроязовир – ясно е, че не можем да наречем микроязовир язовира „Искър“, нали? Или пък микротръбичка: щом представката микро– задава същността ‘малък’, не е нужно да умаляваме втори път и с помощта на наставката –ичк. Могат да се добавят още примери, но мисля, че идеята е ясна – „не казвай два пъти едно и също“.

Нека оставим повтарянето на същности за устната реч, за книжките с приказки и за изпълнените с емоция стихотворения, пък в останалите случаи да внимаваме и да не го допускаме.

 

в. „Аз Буки“ бр.  50, 14 – 20 декември 2017 г.