харàктер м. (гр.). 1. Съвкупност от основните най-устойчиви и отличителни психически особености на човека, които се проявяват в неговите действия. Мирончо имаше характер твърде безгрижен и весел и не искаше да знае никого на тоя свят. Вазов. Уравновесеният и спокоен характер на Стоил и голямото му влияние между тях ги примирява и обединява. Йовков. Тошка разбра: между нея и свекървата е скъсано вече. Тя познаваше характера ѝ, знаеше, че за нея е тази къща вече няма да има блага дума и сладък залък. Г. Караславов. 2. Твърда воля, упоритост, постоянство. Да, тя ще поиска да се представи сърдита, но той трябва да покаже характер. Вазов. Вие го обичахте в началото, после — не. Вие сте с характер. А аз не можах, аз винаги съм го обичала. Йовков. || Обикн. мн. Прен. Човек, който се отличава с упорита, твърда воля. Обстоятелствата никак не повлияха на някои твърди характери. Ал. Константинов. 3. Съвкупност от отличителните свойства, качества, черти на един предмет или явление. Долът на тая река добива по-див и още по-живописен характер. Вазов. Общонародният характер на движението беше смутил властите и едва ли имаше човек, когото да не подозираха за участие в него. Величков.
|