хармонѝчен, -чна, -чно, мн. -чни, прил. 1. Който образува съзвучие; съзвучен, мелодичен. Оттам се понесоха някакви старинни хармонични гласове като от черковен хор. Елин Пелин. Благозвучието на един език, хармоничната разпоредба на звуковете в думите и на думите в израза — е голямо преимущество. П. П. Славейков. 2. На който отделните части са правилно, пропорционално и симетрично разположени, устроени. Зъберите се не видят и само хармоничните им линии се рисуват с възхитителна прелест на небето. Вазов. Тя имаше хармонично тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Дим. Димов.
|