Ваня Мичева
Всеки българин знае, че Апостолът на свободата Васил Левски е получил своето прозвище като участник в Първата българска легия през 1862 г. Прочут е неговият „левски скок“, достоен само за лъва. Възможно е в началото да е бил наричан Васил Левския скок, подобно на английския крал Ричард Лъвското сърце. Но защо левски, а не лъвски, както е в съвременния български език?
В старобългарския език думите са львъ, львьскъ, а малкият ер ь закономерно се развива в Е. Още в Супрасълския сборник от Х в. има форма левъ. Затова Паисий Хилендарски, Петър Берон, Христо Ботев използват прилагателното левски. А „левските знаци“ на челата на Ботевите четници в текста на „Радецки“ от Иван Вазов и до днес символизират смелостта на борците за свобода през Възраждането.
Изображение на царя на животните като знак за силата на българската държава и войни историците откриват още в скалния релеф „Мадарски конник“ от началото на VIII в. А в „Чаталарски надпис“ на хан Омуртаг от IX в. има сведения за колони с лъвове. Затова през Възраждането лъвът става символ на въстаниците и се вижда както на въстаническите униформи, така и на зелените знамена със златен лъв. Това е причината след Освобождението на България лъвът да присъства в герба ѝ, а на 4 юни 1880 г. българската парична единица да бъде наречена лев. Следователно лев и левски са обичайните форми през ХIХ в.
И все пак днес казваме лъв и лъвски. Този гласеж е резултат на развитието на малкия ер (ь) в балканските говори, в които ь понякога се развива в Е (дьнь>ден), а в други случаи съвпада с Ъ (тьмьнъ>тъмен, тьнъкъ>тънък). Тази двойственост в развоя на малкия ер преминава и в книжовния език, затова днес ние плащаме с левове, но говорим за хора с лъвска смелост.
в. „Аз-буки“, бр. 51 – 52, 17. XII. 2020 г.