|
чѝня, -иш, мин. св. -их, несв., прех. и непрех. Диал. 1. Правя, върша. Бойчо, Бойчо, жив ли си, брате, що чиниш тука? Вазов. Стрина Илчовица го заразпитва: майка му що чини. Влайков. Кажи ми, мамо, научи, / какво да чиня, да правя, / девойче да си доведа. Нар. пес. Чиня метани. Чиня облог. Чиня път. 2. Имам определена цена, стойност; струвам. Сукното чини по петдесет гроша аршина и е много по-хубаво. Каравелов. Донеси ми от града локум с ядки. Колкото чини, ще си платя. Дим. Талев. 3. Годен съм, ценен съм, от добро качество съм, влизам в работа; струвам. И така, ние бяхме вече победители. Чак сега българинът позна на дело, че и той чини нещо. З. Стоянов. Захванахме да приказваме за бирата, де излиза по-хубава и коя пò чини. Влайков. Из тоя кладенец само добичетата поим, водата не чини за хора, господине, не добра вода. Вазов. Разбирам да ми отбие от цената, ако материалът беше слаб, ако работата не чинеше. Йовков. 4. Безл. Обикн. с отрицание — не е хубаво, не е редно, не трябва. И по хората да се не разнася това, че и то не чини. Влайков. Ори, ори, гледай да му събереш двата края, хубава е нивата, не чини да я изтървеш — каза и отмина. А. Страшимиров. чиня се страд. □ Не чини ни счупена (пукната) пара (грош) (диал.) — нищо не струва, няма никакво значение. За мене машината не чини пукнат грош, щом не ми носи доход. А. Гуляшки. Толкова ми чини (диал.) — все ми е едно, не ме е грижа.
|