Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во [лято] да му служа до смърт и да работя по народната воля.
Дай ми, Боже, йощи да живея,
за мила свобода кръв да си пролея,
за свобода и зарад братя мили.
Българине! Юнашки сине! Престани да бъдеш роб! Доста си търпял иго – доста и премного. На небето е додеяло, а на земята дотежало да слушат твоите въздишки. Погледни в слънцето на правдата и виж що е свобода – пожелай я от все сърце. Пробуди се и извикай юнашки: „Свобода!“.
Аз един бачо Киро съм,
без страх от турчина комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновския манастир намерих,
правата си да диря излязох,
въжето на врата си сам метнах!
Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка.
Въстанниците храбри напред с песни вървяха,
уплашените турци разбягваха се със страх.
И песните победни сред Тракия екнаха,
уплаши се безкрайно османския народ.
Всички ще дойдат да ни помогнат, но когато ни видят, че искаме да бъдем свободни и правим всичко за постигането на тая цел…
Какво искам повече, като гледам отечеството си чи ми е свободно? Такова нали ми е предначертанието ни днес за него! Не да вида себе си на голям чин, но да умра. Братко! Това трябва на секи работник български да даваме таквос предначъртание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми – най-блескаво, като едничка държава в цяла Европа.
Заклевам се в името на всемогъщаго бога, че за славата на народа си и за честта на православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на турския султан. Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание.
Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей!
И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония; па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай ще бъдат равноправни с българинът в[ъв в]сичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република“.
Казват, че когато въстанието било обявено, Бенковски изпратил гонци в Копривщица с тия думи: „Идете кажете на майка ми, че син ѝ дига пръв знамето на свободата в България“. Моралистът ще се замисли над тия думи. Историкът ще признае, че честолюбието, което разкриват, е било сила, която е била нужна за успеха на възложената задача.
Що стоиме, българи! За кога чакаме! Европа и цял просвещен свят са разположени да съдействуват за нашата свобода, но тряба ние да почнем и да покажем, че в нашите жили тече още старобългарска юнашка кръв и че мъчителите не са я съвсем изпили!
Юнакът тегло не търпи –
ала съм му думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти –
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, –
пък ще си викна песента!
Българи, турци, евреи щат бъдат равноправни във всяко отношение – било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере.
Ако човек се завземе да пише историята на българския народ, от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез което ние се опитахме да свалим от гърбът си веригите на робството.
Ето времето се вече решава; близо е да докажем душманину, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен и който от тях не припознае нашите закони и да живее с нас по същите граждански правила, той с всичко в един миг ще стане на прах и пепел.
Да отворим път на свободата, за да се наслаждават и нашите бъдущи поколения. Напред! И бог да ни е на помощ!
Но нямало нужда ни от кървави писма, ни от възвания с богата фразеология, ни от особени писма с патетически тон: духовете през нея пролет в тогавашния Филибешки санджак, измежду българското население, се споразумяха по течението на вятъра, разнасяха се като електрически ток. Доволно беше изгърмяванието на някой топ, достатъчно беше да се дигне пушилка от случайното запалвание на някоя нива келеме, стигаше да се разнесе слух, че по еди-кой си път видели да бяга заптие – и ето ти, че се извикало извънредно събрание, издала се тайна заповед до момчетата да завардят пътищата, да поставят тънка стража. Така се случило и в Батак.
Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв.
Напред сега с чувства и мисли
последнята делба да делим:
да изпълним дума заветна –
на смърт, братко, на смърт да вървим!
Измирлиев беше много благороден и доблестен момък. Той не разкриваше нищо пред комисията. Подир много питания той казваше само това: „Аз съм въстанал с цел да освободя отечеството си. Това е дълг на всеки българин, това е желанието и на целия български народ. Свободата е свято нещо, всички българи я ищят без изключение, също и тези българи, които са тука (като показваше на нас), и те желаят свободата и те са с нас“.
За отечеството работим, байо! Кажи ти мойте и аз твойте кривици, па да се поправиме и все да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!
Братия българи! Вярвайте в своите сили и надеяйте се на своите мишници. От нас зависи спасението на България. Или сега, или никога! Сейте, дека можете, семе за нашата свобода! Часът на народното освобождение е близък!
В Българско не ще има цар, а „народно управление“ и „секиму своето“. Секи ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът и пр. Свобода и чиста република.
Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценна жертва! Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи! Нека всеки запише дълбоко в сърцето си за свята възторгна реч – свобода или смърт – и с пламен меч да върви в бойното поле под знамена на непобедимия български лъв; а Божа всесилна десница нам ще помогне!
Не ще бъде така в наша България, както е в Турско сега. Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!
Свободо, майко мила, твойта сила небесна
накарва человека да прави чудеса.
Аз виждам в борбата с жестокия тиранин
участие да вземат и малките деца.
Человек, кой няма гражданска независимост, той не съществува на свят, нито се от някого си поменува. Всякий го презира и уничтожава като недостойнаго да носи име человека, създаннаго по образу и по подобия Божия.
На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел.
Ти имаш глас чуден – млада си,
но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено!
За да се не обезсърчат въстаниците, Бенковски им държа насърчителна реч: „Юнаци! С оръжие в ръка ние достигнахме да развеем българското знаме („Свобода или смърт“) и да забодем българската сабя в сърцето на нечестивия султан. Кръвта на нашите прадеди е възкръснала в тоя час и вика с глас за отмъщение. Не трябва да се жалим в боя, братя, защото, ако и да умрем, отпосле в отечеството ни ще настанат нови юнаци и ще захванат мястото ни. Дързост, юнаци! Напред, не се бойте от поганските пълчища!“.
Като го попитаха кои са именно другарите му, той отговори: „По име не ги зная. Знам само, че целия български народ е с нас. Па най-сетне останала ми е само една душа, ако щете, земнете и нея, па ме оставете на мира и не ме питайте повече“.
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Мечом са българи своя свобода изгубили, мечом пак тряба да я добият! Иначе никой не ще я освободи във веки веков, ако не сами те, и никаква права не ще им се отдаде, без да се земат за оръжие и да пролеят кръв.
Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тиранин, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме.
И така, българите трябва да разберат, че тям е най-потребна свобода, свобода лична и свобода народна, защото, който няма лична свобода, той няма ни народност, ни свети човечески права; който се не кланя на свещената свобода, той не трябва да се кланя нито на Бога. Свободата съдържава в себе си всичко, щото е най-истинско добро, най-истинско полезно, всичко, щото е най-истинско славно, всичко, щото е най-истинско свято.
Батак, историческо място си ти! Ти затъмни славата и на Велико Търново, което, основающе се на своето древно минало, въображаваше си, че и без да върши нещо, има някакви си археологически права и преимущества; ти помрачи и отечеството на старите войводи – Сливен; ти пропадна, изчезна от лицето на земята, но над твоите развалини изникна нова България; най-после ти стана жертва изкупителна за доброто на цял народ.
Българският народ днес е достигнал до такова убеждение, че той няма ни политическа, ни духовна свобода, и захванал е вече да търси и едната, и другата. Когато се той освободи от гръцкото духовенство и от турското иго, то ще бъде свободен политически; а когато се освободи от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави, то той ще бъде свободен и духовно.
През 1876 г. България се потопи в кръв и огън! Много скъпи жертви се дадоха, но от тяхната кръв и пепелища изникна свободата на България. (…) Нека младото поколение, което не знае какво нещо е робство, пази тая свобода, постигната с толкова мъки и скъпи жертви. Бог да прости загиналите за свободата на България!
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“
Но как може да се повдигне населението на бунт, когато жилищата му са здрави? Реши ли се някой народ на бунт, той трябва да предприеме напълно разорението; тогава само ще се покаже незадоволен от властта на неприятеля си и тогава ще не ще, ще се причисли с въстаниците.
Само оня, който е живял, страдал и плакал с народът си, само той ще да може да го разбере и да му помогне.
Както е потребен за земните животни въздух, а за рибите вода, така също за човека е потребна най-напред от всичко свобода. (…) И така, свобода е българското желание, свобода е наша българска надежда, свобода е българската девиза, затова и ние на българската свобода посвещаваме нашият вестник.
Войновски, откак беше построил четниците, съобщи на Ботйова по войнишки, като козируваше, че всичко е в ред. Тогава аз извадих знамето от бохчичката си и го подадох на Ботйова. (…) Той извика Никола Куруто, предаде му знамето и му каза: „Предавам ти това знаме, целуни го и го дръж тъй, щото да умреш с него – и неприятелят да не може да го вземе от ръцете ти!“.
Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави. Помислете върху това, нещастни синове на България, и не губете удобната минута… Сега е време да покажеме, че и ние сме човеци, а не скотове.
Тръгнахме напред из махалата към Пловдивския път, като повтаряхме всички в един глас: „Да живее България! Който е въстаник и българин, да излезе с нас!“. Всичките записани съзаклятници излизаха и се присъединяваха към нас. Ние съставлявахме вече цяла чета.
Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истинна свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо.
Мили мамо, брате и сестри,
Аз ви вече оставям и тръгвам днес за Букурещ, а от там задето вече е рекъл Бог. Недейте тъжи, недейте плачи, а особено ти, стара майко, но напротив, се радвайте, че имате такъв брат, и ти, мамо, че си раждала такива синове, които днес отиват, отиват да се борят за свободата си, за живота си и за народността си.
Добро ли сме, зло ли правили,
потомството назе ще съди;
а сега – дай ръка за ръка
и напред със стъпки по-твърди!
Считам, че человек подготовлява епохата, затова макар да има и с хиляди пречки отпреде ми, пак не мога се отречи от избраната един път завсякога цел.
Ето тъй братя, като имами достойни синове на отечеството, всичкото е лесно, т.е. такива хора, които освен отечеството да не жалят нито живот, нито имот! Защото, който това прежали, той е готов да направи всичко.
Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.
Скоро ще да извикат 200 гърла: „Да живее България!“. Чувствата, които напълнят сега душата ми, ме правят като лев. Аз съм тронут от любовта и предаността на своите другари. Нашата девиза е: юначество и великодушие.
Българският народ не е в гробът на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще. А, ако е това така, то помогнете му да се отърве от робството!
Работете, братя, работете! Сега е времето да покажеме своите способности и своя патриотизъм. Ние сме щастливи, че и най-малките способности могат да намерят арена и да добият славно име между народа ни. Бързайте да запишеме имената си в историята на нашето освобождение!
Нашата апостолска длъжност е само да организираме въстанието и да повдигнем знамето на бунта, а после нека народът си избира за предводители такива лица, на които той доверява.
Твърде сме убедени, че трябва поне толкова да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина в предприятието ни, защото в нищо неприготвени ще има сетнина нищо и никаква!
На втория ден от свободата знамето беше довършено. Аз трябваше да го взема в ръцете си, да препаша сабя, да грабна револвер и да премина през целия град, като възвестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е смъкнато завинаги. Това беше най-тържествения ден от нашата кратковременна свобода.
Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълен смисъл на думата; а който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за сичкият свят.
Наистина, най-голямата добродетел в светът е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разбират, че тая добродетел естествено е основана на друга – на любовта към ближният?
Хей народ поробен,
що си тъй заспал?
Ил живот свободен теб не ти е мил?
Доди време, доди час
иго да строшим.
Хайде, хайде, хайде
на бой да вървим!
Стига, стига толкоз
в Влашко да стоим!
Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите.
Сяко едно гнило, безумно и несъвременно учреждение е осъдено рано или късно на смърт, и смърт толкова по-позорна и по-безчестна, колкото повече и по-дълго време е вредило то на свободата и на истинният прогрес на човечеството.
Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
А ще каже някой си: „Ами ако умра?“. То ние му казваме, че неговото име навек остава живо, а заслугата му ще се предава на деца унуки и пр. Следователно да се спечели този свети дар и от Бога венец тряба по-напред да се жертвева сичко, па и себе cu!
Любовта към отечеството превъзходи сичките световни добрини и тя е най-утешителна мисъл за человека на този свят. Тя, когато стане в него едно постоянно начало, прави го да презре сичко друго що има на свят, и кара го да вхожда драговолно в най-големите и най-опасните предприятия.
Идеята за въстанието скоро стана тъй приемлива, щото тя зарази дори от чорбаджиите, мнозина ст които дадоха на ръководителите парични помощи. Младежта се наелектризира до самопожертвувание. Започнаха приготовления: набавяше се оръжие, правеха се саби и ножове дори черешови топове, лееха се куршуми, набавяше се барут, шиеха се дрехи, цървули и обуща, печаха се сухари, изготвяха се знамена.
Братия! Възобновлението на нашята славна (преди) държява, отърванието ни от проклети агаряне, за да си добие първата, чест и слава нашето мило отечество Българско, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, вам надлежи да ся покажите достойни, верни и неустрашими въ[в] всеко отношение. Дързост братия, и напред! Вашето съучястие в народното ни дело ще остави имяната ви неизгледими в народната ни история – само умно работете.
Ковачете на историческата верига бяха апостолите на свободата: В. Левски, Ан. Кънчев, Д. Общи, Ат. Узунов, Ст. Стамболов, Ст. Заимов, П. Волов, Н.Т. Обретенов, Хр. Иванов, Г. Бенковски, И. Драгостинов и др. – чуковете, с помощта на които ковачете изковаха въстанието, бяха събудените младежи и недоволните елементи в градовете и селата; наковалнята бе обещаната свобода, а желязото материала за коване бе народната маса покорната рая.
Не боите са, братия български синове, от такава смърт! Защото е най-сладка, чест[н]а и правата смърт днес за секи българиан. Дързост! И постоянство! Времето е близо, ще видим и свобода.
А ти, мамо, недей престава никога да се трудиш за народа си, не се страхувайте от нищо и от никого…За слава никога не гледайте, а за чест и за правда – то е най-светото нещо на този свят.
Вярна дружина! Ний се заклеваме в името на отечеството си и в името на вярата си, че всинца ще пролеем кръвта си за свободата на милото си отечество, за да отървем братята си, на които очите гледат към нас и от нас очакват да умием поруганото име и чест на народа си. Земята да не приеме оногова, който стане предател…
Ний не сме вече за нас си и не отиваме за печалба, но да мрем. Пазете това знаме да не падне в ръцете на неверника, защото ще стане за хула и поругание. От днес нататък ставаме волна жертва за народа си. Да вървим напред и бог да ни е на помощ.
Ние трябва да се съединим всинца в едно цяло и да се стегнем, за да посрещаме готови както решенията на конференцията, така и руско-турската война. И в двата тия случаи от нас се изискват да покажем знакове от живот разумен и самостоятелен, доказателства на нашето политическо и народно развитие и зрелост. Да, ние трябва още отсега, всинца да се съединим в едно цяло и да определим каква трябва да бъде нашата бъдеща деятелност.
Смъртта за отечеството е най-сладка и най-славна. Блазе му който умре за отечеството… И аз желая да умра за народна свобода, стига веки да търпим тежко иго тиранско!
Ние навярно всинца ще измрем, но дано поне нашите братя получат желаната свобода. С въстанието ние не ще освободим България. В това съм твърдо убеден. Но ще научим българина да знае как се мре.
Ако ний, техните братя и бащи, не скочим да пролеем капка кръв, да избавим майките си, жените си, сестрите си и децата си! Не сме ли ний техни братя и бащи, на които ще оставим вечен помен, пък тий на нас щат ни вдигат паметници, щат ни забележат в историята, като ний ѝ даваме и нов век; щат ни поминуват по [в]сичките черкви в Българско, докато трае името българин; защото ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа с благословението Божие от ада в рай.
Мили братя българи,
оръжие зимети.
„Свобода или смърт“
едногласно викнети…
Ако е за Българско, то времето е в нас и ний сме във времето; то нас обръща и ний него обръщаме.
Той можеше да има възраст приблизително 28 – 30 години, ръст тънък, висок … очи ясносини, поглед проницателен … въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества.
Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христа.
Болестта има нужда от лек, и тоя трябва да се намери. Нашето спасение е в ръцете ни. Стига да поискаме, и ние от разглобен и парализиран труп можем да станем здраво и пъргаво тяло, способно да живее самостоятелен и разумен човешки живот. Да съединим в едно здраво и неразделно цяло всички честни и самоотвержени патриоти, че средства ще се намерят лесно. Да отхвърлим настрана всичко, що е гнило, неспособно, заразително и като се съберем под нашето обезславено и окървавено знаме, да докажем още веднъж пред цял свят, че ние умеем и знаем да се бием и да умираме за нашата свобода…
Българското книжевно дружество несъмнено ще се превърне в център, около който ще се групират всички хора на науката, хора на Просвещението, и всичко, сътворено от тях, ще се разпространи из цяла България… Несъмнено това радостно явление ще положи началото на българския прогрес.
Драги братя батошовци, на мене се падна честта да доведа тези мои другари, с български байряк, в селото ви. Ние дойдохме да кажем на вас, на всички българи, та че и на целия свят, че сме излезли да освободим България от робство. Ние сме готови да измрем, но не искаме да робуваме повече на турците. (…) Днес ставате свободни! Каквото имате вие и ние, всичко е на България!
От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши, той нека чуе.
В продължение на осем години аз видях всички наши герои и патриоти и виждам, че големите хора вършат малко работа, а големите работи се вършат от малки хора.
Тези мъченици на свободата, що измряха с усмивка на уста, бяха наши приятели, наши братя; с тях деляхме скръб и радост, смях и сълзи; с тях сядахме на бедна и богата трапеза и разговаряхме за съдбата на нашето потъпкано отечество…
И ваща добра памет
от род ще мине в род
докат на света живее
българския народ.
Горо, горо, майко мила,
толкоз годин си хранила
мене, горо, юнак стари
с отбор момци и другари, —
храни, горо, таквиз чеда,
дорде слънце в светът гледа;
дорде птичка в тебе пее,
тоз байряк да се ветрее!
България на свойте
юначни синове
венци от лавър зелен
ще да им изплете.
И с тях ще украси тя
хубавите чела
на всички, що паднаха
във бой за свобода.
Българският народ е народ демократически; той не е разделен на секти, той няма посреди себе си аристократически величия, тоя за нищо ненужни обществен елемент, и затова ние желаеме да видим в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ.
Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода човеческа и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другито и затова не дозволяваме да ни владеят и другите.
Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, които са населени с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи.
Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, кото го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за прители всички народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и народност.
Бенковски се обърнал към пленените турци с думите: „Върнете се в селото си разкажете на своите съселяни за нашите добри намерения и за братската ни любов, която храним към мирните мюсюлмани. Кажете им, че нашата цел не е да нападаме сиромасите и угнетените селяни. Ние сме въстанали против кръвопийците паши и кадии, които са наши общи врагове“.
Всичките народи, казвам, ще живеят равноправно с българинът под едни чисти святи закони, както е дадено за човекът да живее от Бога. Така ще бъде в наша България и за турчинът, и за чифутинът и пр. Само ако припознае законите равно с българинът. Народът и вярата им не гоним, а царят и неговите закони (правителството).
Днешний век е век на Свободата и равноправността на сичките народности; днес сякой притеснен и потъпкан, сякой, комуто робските синджири тежат на врата, и който носи жалостното и срамното име РОБ, напънал е сичките си сили – и нравствени, и физически – и търси случай да стърси от себе си под какъвто начин и да би било робското тегло, да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далече името РОБ; иска свободно да живее и да се наслаждава с природата божия, иска да бъде ЧЕЛОВЕК.
Всякому человеку натежава неотменна длъжност да брани народните си права с всичките си сили и възможни средства. А който презира и пренебрежава тая свята длъжност, той не е словесен человек, но едно безсловесно животно, кое се проявява на света и свършва живота си, без да остави никакъв спомен от делата си.
Както и да е, ний не ще оставиме Турция на мира; или ще измрем всинца, или ще освободим България.
Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ний не ще да ви надвием, нъ зная още, че вий сте варвари и тирани, че поради въстанието вий ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, нъ само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече.
Той отговори, че една статия от вестник „Право“ е подействувала върху него; след прочитането на тая статия той самоволно пожелал и се решил да въстане за свободата на отечеството си, което нещо той счита за най-първи и най-священ дълг за всекиго.
При бесилката Дюстабанов раздал на сиромахкини и дечурлига парите, които имал у себе си и без да чака да му чете поп напътствена молитва, поклонил се на присъствуващите и спокойно се покачил на бесилката, като рекъл: „Бесилката не е позорна за мене!“.
… какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог (…) за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си.