Речник

тих, -а, -о, прил. 1. Който не звучи силно, не се чува далече; слаб. Милка зачете писмото с тих глас. Вазов. Неговият тих и равен говор приличаше на еднообразното шумолене на кукурузите. Елин Пелин. Из полето нейде от чердата, / се зачува тих, залутан звън. П. П. Славейков. 2. Който издава слаб звук, шум. Вечерта пък облак нежно / с тих дъждец я навали. Елин Пелин. По гори, по поля / тих вечерник вей. Ц. Церковски. Като излезе тихо на улицата, Борис Глаушев внимателно се огледа в тъмнината и продължи нагоре, все покрай стените, с тихи стъпки. Дим. Талев. || Който не издава шум. Снегът си валеше, ситен, тих. Йовков. И корабът се носи леко / с попътни тихи ветрове. Яворов. 3. Който е изпълнен с мълчание, тишина, спокойствие. Противоп. шумен. Прекрасната майска вечер беше необикновено тиха, светла и звездна. Вазов. Сън е бил, сън е бил тихият двор, / сън са били белоцветните вишни. Дебелянов. Сладкият аромат на цвета пълнеше цялата малка тиха улица. Елин Пелин. 4. За море, река и под. — който не е раздвижен от вятър, вълни; спокоен. Морето беше тихо и гладко, като застинало стъкло. Йовков. 5. Прен. За човек — който е кротък, смирен. Тихо и кротко момченце бе — като божа кравица. Влайков. Тяхната злоба се изливаше върху главите на децата и най-много върху тихата, нежната, блага и мечтателна Елка. Елин Пелин. Станка го изгледа и се замисли. Какъв тих и разумен мъж. Рядко бяха ергените като него. Г. Караславов. 6. Прен. За лице, очи, поглед и под. — който излъчва спокойствие. Лицето на Левски оставаше тихо и спокойно. Вазов. Пленена / душата ми е в тихи две очи. Яворов. || Който е изпълнен със спокойствие, несмущаван от нищо. И тая нощ за първи път я остави тихият детински сън. Елин Пелин. Едничката ѝ утеха оставаше пак само мисълта за детето и тихите часове при баба Марга. Г. Райчев. Петимен съм за тих семеен живот и добре уредена къща. Ст. Костов. 7. Прен. С отвл. съществителни като радост, скръб, тъга, печал — който е без външни прояви; спокоен, кротък. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и не заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. Йовков. Монката ги гледа усмихнат и малкото му сърце се пълни с една радост тиха и кротка. Елин Пелин. И унася се душата / в тиха сладостна тъга. К. Христов. Да можех, майко, с колко нежност / целувала те бих сега, / бих галила косите снежни / очите — с тихата тъга. Вес. Георгиев. □ Тиха вода (разг., прен.) — прикрит, потаен, опасен човек. Тиха лудост (разг.) — нервно разстройство без буйства. Макар и прекрасно, то (лицето на Ирина) бе отпуснато и разстроено, върху което животът бе поставил вече печата на нервно разстройство, на тиха лудост. Дим. Димов.