изгъ̀рмявам, -аш, несв.; изгърмя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. изгърмя̀л, -а, -о, мн. изгърмèли, св. 1. Непрех. Изведнъж неочаквано издавам кратко гърмене. В това време изгърмя пушка от кошарата и планинските екове повториха и продължиха гърмежа. Вазов. || Само 3 л. ед. изгърмява. Изгърмява пак навън и блясва светкавица. Вазов. 2. Непрех. Прен. При бързо движение издавам краткотраен силен шум, подобен на гърмене. Ненадейно един файтон изгърмя на улицата и спря пред къщата му. Вазов. От време на време... някой търкулнат камък изгърмяваше по нанадолнището. Ем. Коралов. 3. Прех. За патрони, снаряди и др. — изстрелвам. Тогава изгърмях само аз повече от шестдесет фишека. Вазов. 4. Прех. Прен. Рядко. Изговарям нещо с висок, гръмък глас. Ура! — изгърмя из всичките уста и се разнесе по околните висоти. Вазов. Най-после дядо Либен потеглил десния си мустак и изгърмял: Чуй ме, Хаджи! Каравелов. □ Изгърмявам си патроните (барута) (разг.) — изчерпвам всичките си доводи, аргументи, най-често при някакъв спор.
|