изумèн, -а, -ο. 1. Прич. мин. страд. от изумя. 2. Като прил. — а) Силно учуден, смаян. Ние гледаме изумени и не вярваме на ушите си. Йовков. б) Разстроен от силно душевно преживяване; обезумял. Слънчев удар бе убил момичето. Спусна се Никола изумен, отчаян, разбута навалицата и падна разбит до студеното ѝ мъртво тяло. Елин Пелин.
|