|
пỳквам, -аш, несв.; пỳкна, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. пỳкнат, св., непрех. 1. Пукам (в 1, 3 и 4 знач.) веднъж или няколко пъти по веднъж. Защо ме удари? Щеше да ми пукнеш главата. К. Петканов. Ръцете му така треперяха, че косицата му настръхна, като си помисли, че може да пукне някой съд. Орлин Василев. Изведнъж от насрещния рид пукна пушка. Индже се полюля и падна от коня си. Йовков. 2. Прен. Само 3 л. За пролет, зора — току-що започвам, появяват се първите ми признаци. Щом пукнеше зората, / изкарвах ги навън / и свирех из гората, / подпрян до някой пън. Вазов. Утре, щом пукне зората, ще отида в Царевец. Ст. Загорчинов. Когато пукна пролетта, те (партизаните) станаха по-бодри и весели. Ем. Коралов. 3. Прен. Руг. Умирам. Да ги убие господ!... да пукнат, отрова да ги отрови! Вазов. Чума да те тръшне! Дано пукнеш, че да се отърва от тебе! Йовков. Сега пък да не ни оставят да пукнем от глад. Л. Стоянов. пуквам се, пукна се страд. □ Пуквам от смях (разг.) — смея се силно и неудържимо до премиране. На мене също ми идеше да пукна от смях... — каза Малони. Дим. Димов. Пуквам от яд (разг.) — силно се ядосвам. Могат да пукнат от яд преди да достигнат такива почести. Величков. Пуквам тъпанчетата на някого (разг.) — вдигам голям, непоносим шум, олелия. Те ще дигнат такава олелия, че чак на дядо Радославов тъпанчетата ще пукнат. Г. Караславов.
|