|
пỳсто. 1. Нареч. от пуст. В тая кръчма,... неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто. Елин Пелин. А над мен е планинският гребен. / Как спокойно е тука без тебе, / как спокойно и — пусто, уви! Багряна. Момчетата заминаха тази сутрин и у нас стана необичайно тихо и пусто. А. Гуляшки. 2. Като частица. Диал. а) При изразяване на недоволство, досада, отегчение от нещо или от някого; да се не види макар. Прегърбена се връща от пазар / старица... / „И-и! трябаше игли...“, а тя забрави. / И спре. „И-и, пусто!... Е, до петък пак!“ П. П. Славейков. Той задърпа поводите бързо, нетърпеливо, ала конят не променяше своя равномерен ход. Завика и Тръпко, замаха с ръце: — Дий, пусто! Дий. Дим. Талев. б) При изразяване на почуда, удивление, възхищение от нещо или някого. Холан, Йордане, — засмя се Нейко — пък, пусто, много знаеш! Йовков. Пощипва ги люто студа, / но нищо им — тям им е топло отвътре, / хе, пусто, нали е севда! К. Христов.
|