пỳкот, мн. няма, м. 1. Шум от пропукване, разпукване на нещо. Той извади тесто, залепи го на стъклото и натисна с ръка. Чу се слаб пукот. Йовков. Рита силно вратата, тя се отваря с пукот. Вазов. Пожарът там само бучи, / дим, пламъци, пукот, искри ιι жарава — / догдето та видят очи. К. Христов. Гръмотевици раздрусват върховете, чува се пукот и гръм на падащи дървета. И. Волен. 2. Пукотевица. Започваше се отчаяна битка. Гръм. Пукот. Тракане на автомати. Избухвания на бомби. Ив. Мартинов. В далечината се чуваше пукотът на сражението и селяните бързаха нататък. Дим. Талев. Мотоциклетът веднага спря и пукотът му утихна. Дим. Ангелов. По цели нощи пукотът на камионетките не спира. Ив. Хаджимарчев. Картечен пукот.
|