|
пустотà ж. 1. Само eд. Отсъствие на живот, движение и шум; безлюдност, тишина. А вън — ни шум, ни лай, ни вик човешки — / гробовно сънна пустота. Смирненски. Родният градец на Ангел спеше под палещите лъчи на лятното слънце. Пустота из тесните калдъръмени улички. М. Кремен. Много му хареса полето. Допадаше му тази пустота и тази тишина над безкрайните изоставени ниви. Г. Караславов. Не идва глас, не идва звук при мене тука от света: / наоколо е тишина и пустота. М. Петканова. 2. Необитавана, пуста местност; пустош, пущинак. Край гората се спряха... Пустота и самотни кърища се мяркаха пред тях вред, докъдето им виждаха очите. Ц. Церковски. А сред жълтите тези пустоти / сгорещеният въздух трепти с милиони прозрачни крила. Смирненски. 3. Само ед. Прен. Празнота. В гърдите си сетих безкрайна пустота. Дебелянов. Не плаках..., звук душата не отрони, / но чувствах тъй ужасна пустота. Вапцаров. Дълбока есен е сега, / но ти разбираш ли езика / на тая пустота велика, / на тая чемерна тъга? Лилиев. 4. Прен. Отсъствие на духовни интереси, на възвишени стремежи. Пустота в обществото, в главите, / редом царствува сън или мраз. Вазов. Хората те гнетат с пустота си, с дребнавите си сметки и неутолимия си егоизъм. Йовков. Духовна пустота. Нравствена пустота.
|