Илияна Гаравалова
Основното, което научаваме в училище за българските диалекти, е, че тяхната употреба е абсолютно неуместна извън битовата сфера на общуване, а дори и там трябва да се избягва, защото е белег за ниска образованост. По този начин от учениците остава скрит цял един изключително интересен свят, понеже българската езикова територия е по-силно говорно разчленена дори в сравнение с много по-големи държави като Русия.
Диалектите са богатство за езика, защото, макар и ограничени откъм научна и културно-обществена лексика, имат значително по-богата лексикална система от книжовната във всяка област от човешкия бит (например земеделците различават 12 части на ралото, 10 на плуга, 31 на колата, овчарите употребяват поне 4 думи за агне: агне, шиле, дзвизка, дзвизак и др., 3 за овен – матор, батал и коч, и над 4 за овца – доилница, сирица, щерица, мария, първескиня и др., а в българските диалекти, като цяло, се срещат 14 названия на царевицата и картофа, 16 на вилицата или възглавницата и т.н.). Освен това в някои говори се пазят изключително стари прабългарски и старобългарски думи (например: прабълг. белчук ‚халка за връзване на добитък‘, чапак ‚горна част на сукман‘; старобълг. средорек, нине), които разкриват интересни връзки на българския език с останалите славянски езици (срв.: нога – в западните и югоизточните български говори, в руски и сърбохърватски; noga – в полски; noha – в чешки, и др.).
Освен че стоят в основата на книжовния ни език, българските диалекти пазят ценни сведения за историческите промени в граматичната му система и за конкретния път, по който се извършват някои от тях (например развоя на съвременната форма за бъдеще време, изчезването на падежите), както и за причините за съществуване на някои книжовни норми, като правилата за употребата на определителния член. Нещо повече, доброто познаване на диалекта на учениците позволява много по-резултатното коригиране на свързаните с него грешки при усвояването на книжовната норма. Така например в балкански говори като карловския би следвало да се обръща специално внимание на правилата за членуване, защото типично за този диалект е имената от мъжки род да се членуват с пълен член независимо от позицията си в изречението.
Диалектите са богатство за езика, защото, макар и ограничени откъм научна и културно-обществена лексика, имат значително по-богата лексикална система от книжовната във всяка област от човешкия бит (например земеделците различават 12 части на ралото, 10 на плуга, 31 на колата, овчарите употребяват поне 4 думи за агне: агне, шиле, дзвизка, дзвизак и др., 3 за овен – матор, батал и коч, и над 4 за овца – доилница, сирица, щерица, мария, първескиня и др., а в българските диалекти, като цяло, се срещат 14 названия на царевицата и картофа, 16 на вилицата или възглавницата и т.н.). Освен това в някои говори се пазят изключително стари прабългарски и старобългарски думи (например: прабълг. белчук ‚халка за връзване на добитък‘, чапак ‚горна част на сукман‘; старобълг. средорек, нине), които разкриват интересни връзки на българския език с останалите славянски езици (срв.: нога – в западните и югоизточните български говори, в руски и сърбохърватски; noga – в полски; noha – в чешки, и др.).
Освен че стоят в основата на книжовния ни език, българските диалекти пазят ценни сведения за историческите промени в граматичната му система и за конкретния път, по който се извършват някои от тях (например развоя на съвременната форма за бъдеще време, изчезването на падежите), както и за причините за съществуване на някои книжовни норми, като правилата за употребата на определителния член. Нещо повече, доброто познаване на диалекта на учениците позволява много по-резултатното коригиране на свързаните с него грешки при усвояването на книжовната норма. Така например в балкански говори като карловския би следвало да се обръща специално внимание на правилата за членуване, защото типично за този диалект е имената от мъжки род да се членуват с пълен член независимо от позицията си в изречението.
в. „Аз Буки“ бр. 28, 22.VII – 28.VII.2016