В къщичката – стаичка, в стаичката – масичка, а на масичката – покривчица

Използването на умалителни имена в българската разговорна реч е широко застъпено и … невинаги уместно. С умалителните се изразява, на първо място, преценка, че това, за което се говори, е малко: виличка, чинийка, кърпичка и т.н. На второ място, изразяват се положителна оценка, добри чувства към нещо или някого: братче, душичка, биричка и т.н. Може оценката да е иронична: сумистче – за огромен мъж, дупчица – за голяма дупка на пътя. Може оценката да е и снизходителна: инженерче, шофьорче – за специалист, който е некадърен.

Понякога е трудно да се установи дали предметът, за който се говори, е наистина малък, или става дума за друг тип оценка. Градчето може да е малко, а може и говорещият да е отегчен от живота в него: В нашето градче имаме две кабелни телевизии. Къщичката може едва да побира едно семейство, но може да е голяма и умалителното име да подчертава алчния нрав на собственика ѝ: Ще видиш там след завоя една къщичка, сам ще се сетиш чия може да е.

В посочените дотук употреби няма нищо неуместно, но когато умалителните зачестят и „покрият“ всичко, нещата се променят. Неестествено е в речта на възрастен човек да се чуе следното: Само да си измия ръчичките, ще седнем ей на онези столчета, ето вече сложиха чинийките, чашките, само малко хлебче донеси. Какво е посланието на говорещия? Дали той има малки ръце, дали не иска да изглежда по-скромен, защото яде от малки чинии и пие от малки чаши? Най-вероятно това не е така и няма да получим добре обоснован отговор, ако попитаме някого защо се изразява така.