Ванина Сумрова
Прилагателното светѝ(я/т), светà(та), светò(то), мн. светѝ(те), съкратена форма св., еднаква при писане за трите рода и за мн. ч., най-често се употребява със съществително име, като представлява постоянно определение към назованото, което е носител на святост и обект на религиозна почит. Това прилагателно в едни случаи се пише с малка буква, а в други – с главна.
Когато то се отнася до Бог и до майката на Сина Божи, се пише с главна буква: Света Троица | Св. Троица, Светият Дух | Дух Свети, Света Богородица | Св. Богородица.
Ако прилагателното участва в съставни названия, функциониращи като собствени имена, пак е с главна буква, напр. Светата Дева (Света Богородица), Светото писание (Библията), Света гора (Атон). Това важи и за названията на църкви, напр. храм „Свети Седмочисленици“.
Прилагателното се пише с малка буква, ако е определение към имена на светци и към съществителни, назоваващи реалии, предмети, обреди, християнски празници и др.: света Петка, св. Пантелеймон, св. Благовещение, свети мощи, светата обител, светите икони и др.
Когато прилагателното е употребено самостоятелно, т.е. като съществително име, то е членувано и пак се пише с главна буква, ако назовава Бог или Дева Мария (И на кого ще Ме уподобите, че да му бъда равен? – казва Светият. Библия), а е с малка буква, ако се отнася до светци, монаси и под. (Бързам при светия за душевна подкрепа …светият не отговори. Ем. Станев).
И пълната, и съкратената форма за мн. ч. (светѝ, св.) не се удвоява нито при писане, нито при говорене: свети Константин и Елена, св. Петър и Павел. За съжаление, името на Българската национална библиотека, както и на много училища се изписва с двойно св.: св. св. Кирил и Методий, но при четене трябва да се произнася: свети Кирил и Методий.
в. „Аз-буки“, бр. 51-52, 21.12.2023 г.