Марияна Цибранска-Костова
В историята на българския език има думи, които не са променили формата и значението си, нито някога са излизали от употреба. Една от най-отговорните професии винаги е била наричана учител.
В старобългарски оучитель означава както ‘човек, който обучава’, така и ‘наставник, водач’, а в преносен смисъл ‘пример за подражание’. Оучительство е ‘поучение, проповед’ като средство за изграждане на мироглед през Средновековието. Може да припомним, че най-разпространените приложения към името на Константин-Кирил Философ са наставьникъ, оучитель, прьвооучитель, дори рядкото оучисловесьникъ (‘човек, който учи на словото’), за да се подчертае ролята му в създаването и разпространението на първата българска азбука – глаголицата. В тази епоха грамотността не е масова и знанието се асоциира с владеенето на писмеността. По този начин възникват названия на хора, които имат по същество учителски функции. Така кънигъчии, от думата кънига, е ‘високообразован човек, който преподава законите’, а граматикъ е ‘начетен преписвач и книжовник, който може да обучава’. Неслучайно думата става прозвище за някои от най-известните средновековни книжовници като Владислав Граматик.
През Възраждането нараства употребата на гръцката заемка даскал от διδάσκαλος, която съпътства редица лични имена на известни личности: даскал Ботьо Петков, даскал Партений Белчев, учител на Вазов, и др. Даскалите са нова социална група, те налагат светския мироглед и духа на просвета сред българите. Даскалът през Възраждането е радетелят (една позабравена дума за човек, който милее и полага грижи за нещо ценно) за прогреса на българското образование и култура.
Дори в дигиталната епоха без днешните учители съвременното училище не би могло да съществува.
в. „Аз-буки“, бр. 44, 2 – 8.11.2023