навъ̀сен, -а, -ο. 1. Прич. мин. страд. от навъся. 2. Като прил. ‒ който има сърдит израз на лицето; намръщен. Гроздан стоеше на страна мълчалив и навъсен. Йовков. || За небе, време, планина ‒ заоблачен, мрачен. Небето беше навъсено; запрехвърча сняг. Вазов. С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив, / възправя се далеч Балканът горделив. П. П. Славейков.
|