надỳвам, -аш, несв.; надỳя, -ỳеш, мин. св. надỳх, прич. мин. страд. надỳт, св., прех. 1. Вкарвам въздух в еластично тяло, за да увелича обема му, за да се опъне. Правеше смехории, играеше, свиреше с уста, като надуваше бузите си и въртеше очи. Йовков. Надувам, балонче. Надувам гума на велосипед. Надувам футболни топка. || Изпъвам чрез духане. Момъкът се усмихваше. Тихият вятър леко надуваше сивата работна риза върху него. Кр. Велков. Когато излезем от залива там на открито, / ... / и вятърът южен надуе платната развити, / и лодката бяла магьосана в път се впусне, ‒ / тогава, лодкарю, аз ще запея песен. Багряна. || За устни ‒ издавам напред. Софчето наду малките си устнички и засрамено-сърдито свря главичка в майчините са скутове. Влайков. 2. Свиря на духов инструмент. Я надуй, дядо, кавала, / след теб да викна ‒ запея / песни юнашки хайдушки. Ботев. И гайдарджиите надуха гайдите. Йовков. Пасе си стадото овчаря, / надува медена цафара. Ракитин. 3. Прен. Преувеличавам нещо. Надувам фактите. 4. Разг. Настройвам някого против нещо; подстрекавам. Писарят ми е в отпуск... И ако вас са ви надули там в града, нека ви кажа: аз съм тук кмет и отговарям! А. Страшимиров. надувам се, надуя се страд. □ Надувам гайдата (разг.) ‒ заплаквам с глас, започвам да плача силно. Надува ме (на) смях (плач) (разг.) ‒ много ми се иска да се засмея (да заплача), смее ми се (плаче ми се).
|