надỳт, -а, -ο. 1. Прич. мин. страд. от надуя. 2. Като прил. ‒ а) Който е увеличил обема си, понеже е пълен с нещо; издут. Газовете, насъбрани в стомаха на животното, заизлизаха... И надутият му като балон корем взе да се събира. Йовков. || Изпънат. Рибарска лодка с надуто платно браздеше сините води. Вазов. б) Подут. Загалиха, замилуваха, зацелуваха по надутите бузки... детето. Вазов. От амбулаторията излезе оня, който беше пъшкал ‒ млад селянин с надута буза, върху която беше сложен памук и превръзка. Йовков. От време на време ще се мерне някоя от жените, ниско забулена, с надути от плач очи. Д. Немиров. в) Надменен, високомерен. Тогава чуваше зад гърба си надуто и сърдито мрънкане. Елин Пелин. Надут човек. Надути фрази.
|