надя̀вам се, -аш се, несв., непрех. 1. Имам надежда, че нещо ще се случи, ще стане. Той се надяваше лесно да извърши това. Вазов. Аз се надявах, че ще видя леля Гена променена, с разведрено чело, с ясен и спокоен поглед. Влайков. 2. Разчитам на някого, очаквам, уповавам се, осланям се. Майка му го отхрани и отгледа и все на него се надяваше, като порастне, да помага на по-малките. П. Ю. Тодоров. Зарад теб, парице, / ... / що работи стават! / ... / Старо, младо след теб тича... / и на тебе се надява. П. Р. Славейков. 3. Диал. Очаквам някого да дойде. Девет години го чака горката му стопанка. Девет години сама жена... дом въртя и му се надява, и ни вест получи, ни надежда ѝ остана. Чудомир. Е, сине, живи бяхме да се видим пак. Ние още вчера ти се надявахме. М. Марчевски. □ Да му се не надяваш (разг.) ‒ за нещо неочаквано, което е извършил, направил някой. Иди му се надявай (разг.) ‒ за нещо неочаквано, което е извършил някой. Иди му се надявай. Все е земята гледаше, пък това чудо да стори! Ц. Церковски.
|