нарѝчам, -аш, несв.; нарекà, наречèш, мин. св. нарèкох, прич. мин. св. деят. нарèкъл, -кла, -кло, мн. -кли, прич. мин. страд. нарèчен, св., прех. 1. Давам име; назовавам. Какво хубаво кученце имате! Как го наричат? Вазов. Местността, дето се намира тоя самотен покой, хората нарекоха „Белчов гроб“. Елин Пелин. Казваше се Захарин, но кой знае кой беше го нарекъл Захарчо. Йовков. 2. Окачествявам с епитет или прозвище. Той наричаше безумие такава една мисъл и строго мъмреше Огнянова. Вазов. А малката назъбена пила, / що всеки ден над нея съм надвесен ‒ / наричам писъка ѝ звучна песен. Вапцаров. Врабецът го не уважаваше, наричаше го лъжец. Елин Пелин. 3. Диал. Оплаквам напевно умрял; нареждам. Осъмваше утром горката им майка, / и вечер замръкваше тамо, / от гроб на гроб ходи, нарича и плаче. П. П. Славейков. 4. Диал. Определям, предназначавам нещо за някого. Вземи това; нарекла съм го за тебе. 5. Диал. За наречници ‒ определям съдбата на новородено дете; орисвам. Първа (орисница) рече и нарече: / „Да живее ден за ден, / за живот да му е свидно / от живота отчужден.“ П. П. Славейков. наричам се, нарека се страд.
|