отвръ̀щам, -аш, несв.; отвъ̀рна, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. отвъ̀рнат, св., прех. 1. Направям някому това, което той ми е направил. Не мога аз, като срещна човек..., когато ми каже добър ден, и аз да не му отвърна. Йовков. Момците често подхвърлят зърна ту към една, ту към друга мома. По-отворените моми им отвръщат, като и те им подхвърлят зърна. Влайков. Аз слушах рева на елена... На неговия рев отвърна друг, съвсем наблизо до мен. Ем. Станев. || Постъпвам по някакъв начин като отплата или в отговор на нещо; отплащам се. Дали ти ѝ добро направил, / та ти му със зло отвърна, със зла отплата отплати. Ц. Церковски. Спомних си неговата добра усмивка, колко беше внимателен и въздържан, докато ние му отвръщахме с равнодушие и едва ли не с пренебрежение. Йовков. Идват пратеници от дряновските чорбаджии и молят за предаване. Отвръщат им с отказ и куршуми към фасовете. К. Константинов. 2. Давам отговор; отговарям. Колко години минаха откак не си идвал в село?... Младият замислено отвърна: ‒ Десет. Кр. Велков. Ама ти ли си пак доиш кравата?...‒ Аз ами. кой друг ще я дои? ‒ отвърна стрина Венковица спокойно. Влайков. 3. Отговарям някому рязко, дръзко, не както трябва; сопвам се. Не трябваше така да отвръща и да се сопва на жена си снощи. Влайков. 4. В съчет. със съществителни очи, поглед и под. ‒ обръщам, отмествам. Дядо Моско отвърна погледа си от тях и се загледа пред себе си. Йовков. Добра остана сама сред пясъка, отвърна лице от къщите, загледа се в тъмнота далечина. К. Петканов. 5. Диал. Убеждавам някого да постъпи другояче, не както е възнамерявал: отклонявам. След дълги молби и убеждавания едвам можахме да го отвърнем от това му намерение. З. Стоянов. Не веднъж Нейко беше се опитал да го вразуми и да го отвърне от гибелния път. Йовков. отвръщам се, отвърна се страд.
|