Българското книжовно дружество

На 12 октомври 2019 година (по нов стил) се навършват 150 години от основаването  на Българското книжовно дружество, прераснало през 1911 година в Българска академия на науките.

Ролята на Българското книжовно дружество за развитието на българския книжовен език и на езикознанието у нас

Основаното преди 150 години в Браила Българско книжовно дружество е първата българска научна институция, създадена на доброволен принцип още преди конституирането на самостоятелна държава и почти едновременно с учредяването на Българския революционен централен комитет (1869) и на Българската екзархия (1870). Трите организации символично обединяват възрожденските стремежи към образование и развитие на науката, към политическа свобода и църковна независимост – основните стожери на единството и благополучието на българската нация.

Дружеството като „средоточие на българските интелигентни сили“ си поставя за цел „да разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване“. Първостепенна задача по пътя към нейното осъществяването е „обработване и усъвършенстване на българския език и на народната наша словесност въобще и на българската история“. Тази цел заляга по-късно и в Устава на Българската академия на науките (1911 г.) – пряк наследник на Българското книжовно дружество: „Академията има за цел да развива и разпространява науките и изкуствата, особно с оглед към българите и българските земи, българския език и българската книжнина“.

Водени от убеждението, че само онези народи „благоденстват нравствено и материално, които са се просветили с науката“, дейците на Дружеството се обединяват около забележителната идея, филологическа по своята същност, че цялостният просперитет на нацията е положен върху фундаментите на общия за всички българи, обработен книжовен език – именно той е в основата на нейното духовното израстване и консолидиране. Още в първите броеве на „Периодическо списание“ е публикувана програмната статия „Няколко думи за изучвание и обработвание на българский сегашен език и на народната ни книжнина въобще“, където се защитава тезата, че докато различните български области остават лишени от общ език, от един „общ орган, с който еднакво да въплътяват своята висша духовна деятелност (…) дотогава българската книжнина ще остава разкъсана, успехът ѝ ще е слаб; дотогава и българский свят слабо ще съзнава своето национално единство, своята духовна сила и могъщество“.

Една от най-големите заслуги на Книжовното дружество е създаването на цялостна концепция и програма за развитието на българския книжовен език – „най-първата ни национална опора“. Първоначално тази концепция е представена и аргументирана от неговия основател и дългогодишен председател Марин Дринов, а по-късно е обогатена и развита от поколения талантливи български езиковеди. Програмата на Дружеството предвижда изработване на общ за всички български области книжовен език, основан на живата народна реч, „проникнат и оживен с нейния дух“, от което зависи „добрият успех на нашето национално развитие“. За да изпълни фундаменталната си роля на обединител на всички български области, книжовният език трябва да следва законите на говоримия език, без да се налагат изкуствени правила. Дружеството декларира, че няма да кове нови думи и граматически форми, а само ще „откопава“ богатствата на „българския народен език – било в лексически, било в синтактически изглед, и ще ги изважда на видело, за да може всеки да се ползува с тях“. За целта ще се публикуват български народни песни, приказки, пословици, гатанки, паметници от историята на българския език, за да се уловят общите закони, по които се ръководи неговият гений както при съставянето на думите, така и при построяването на речта ни.

По този начин зададената още от Възраждането ориентация към съвременна граматична система, близка до говоримата реч, получава своето теоретично развитие във възгледите на дейците на Дружеството, възпитаници на най-престижните славистични центрове. Негова основна задача става проучването и оповестяването на богатствата на народните говори, като за тази цел се събират и публикуват диалектни записи, фолклорни образци от всички български краища, паметници от историята на българския език и научни изследвания, основани на събрания езиков материал. М. Дринов научно аргументира и утвърждава оформените още във възгледите на възрожденските книжовници и автори на граматики принципи за усъвършенстване на книжовния език, който трябва да се основава на две начала: говоримата реч и писмената традиция. За да се постигне желаното единство, е необходимо да се изследват: 1) живата народна реч с всички нейни особености в различните области и 2) старият български език – така, както се намира в най-древните му и „най-правописни“ паметници. В концепцията на Дружеството доминира интеграционният принцип на доизграждане на книжовния език: чрез творчеството на най-даровитите писатели в него по естествен път ще се вгради „богатство от хубаво по-хубаво, от народно по-народно вещество“; ще се внесат онези особености, които са общи за всички „областни изговаряния“ дори и в случаите, когато противоречат на правописа на старобългарските паметници. На традицията се гледа като на коректив в процеса на унификация на книжовните норми: когато в различните области една дума се изговаря различно, тогава противоречието трябва да се решава с помощта на старобългарския правопис. 

 Българското книжовно дружество е свързващото звено между предосвобожденските патриотични възгледи за общ и единен книжовен език и тяхното теоретично доразвиване и осмисляне в научни категории; между любословието от възрожденския период и езикознанието като наука, основана на обективни данни. Неговият проект за доизграждане на новобългарския книжовен език синтезира водещите идеи и тенденциите във възрожденските езикови процеси. Той е олицетворение на дългия път на натрупване на данни и на научно знание за старобългарския като най-стария писмен славянски език, за писмените паметници от различни периоди, за историческите промени в езика ни, за границите на българската езикова територия и особеностите на всички наречия, за съхраненото във фолклора езиково богатство. Богатият емпиричен материал, който се съдържа в издирените писмени паметници, в записите на диалектна реч и фолклорни текстове, по-късно ще бъде систематизиран и теоретично осмислен, чрез което се задава перспективата на дейността по усъвършенстването на книжовния език и изработването на граматика и речник. 

Забележителна е фундаменталната роля, която се отрежда на обработения книжовен език за развитието на всички области на науката. Според концепцията на Дружеството развитието на останалите научни клонове зависи от изработването на граматика и речник на „целокупния днес говорим език“, едва след това може да се пристъпи към строго научно изследване на народа и страната ни „исторически, географически, природоизпитателски и пр.“. С дейността на Дружеството не само се полагат основите на филологическата наука у нас и в частност на езикознанието, но и завършва процесът на утвърждаване на езика като компонент на националната ни идентичност и като универсален инструмент за познание и общуване във всички сфери. В края на XIX век благодарение на неговата активната дейност от език на литературата и образованието българският се превръща в език на науката и на държавността.

Една от големите заслуги на Българското книжовно дружество е това, че поставя началото на научното описание на българския език и оформянето на отделните клонове на езиковедската наука у нас: диалектология, история на езика, граматика, фонетика, стилистика, проблеми на книжовния език и правопис. А неговият орган – „Периодическо списание“, играе ролята на своеобразен посредник както в рецепцията на европейските езиковедски теории и методи, така и в запознаването на научния свят с историята и съвременното състояние на българския език. Издигат се високи научни критерии, на които трябва да отговарят българските филолози („езиковедци“): да имат солидна езиковедска подготовка, да познават класическите езици, старобългарския и други славянски езици, да имат представа от всички живи и мъртви индоевропейски езици или поне от санскрит, да са запознати с историческото развитие на езика ни, с важните открития в езикознанието и най-вече тези от последните години, да имат филологическо образование. 

След Освобождението, с възобновяването на дейността си вече в София, Дружеството привлича за научна работа младите езиковеди Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Йордан Трифонов, Манол Иванов, а по-късно и Стефан Младенов, Стоян Романски, Кирил Мирчев, Цветан Тодоров и други. В неговите печатни органи се публикуват техни важни трудове. В духа на времето нашата езиковедска наука започва развитието си с трудове върху историята и диалектното състояние на българския език, но се появяват и изследвания върху граматиката, проблемите на книжовния език и правописа, на лексиката и граматичната терминология. В поредицата „Български старини“ се издават новооткрити писмени паметници от по-стари периоди: Охридския апостол, Добрейшовото евангелие, Копривщенския дамаскин и много други, както и труда на Й. Иванов „Български старини из Македония“. Те са придружени от ценни описания, извършени с методологична точност. Публикуват се и редица материали от областта на диалектологията, етнографията и фолклористиката, които стават база за по-нататъшните научни изследвания. Те са изключително важни не само за изясняване историята на българския език, но и за развитието на славистиката. В началото на XX век Ал. Теодоров-Балан и Б. Цонев поставят въпроса за задължението на Академията да изработи речник на българския език.

Публикуването на материалите и изследванията е последвано и от плодотворни научни и по-широки дискусии. Научната критика, включително и на новоизлезли учебници и учебни пособия, значително подпомага образователното дело и тласка напред развитието на родното езикознание, което постепенно се освобождава от тесните рамки на домашната традиция. От голяма важност в тази насока е и публикуването на отзиви за значими трудове от областта на славистиката на учени като Ф. Миклошич, В. Ягич и др., като някои от техните възгледи също са обект на научна полемика. 

Несъмнена е ролята на Българското книжовно дружество и за правописното устройство на българския език. В програмната си статия „За новобългарското азбуке“ Марин Дринов задава принципите на съвременния правопис и обосновава своя правописен модел. Ученият отчита конвенционалният характер на правописа и прокарва идеята за консенсуса, т.е. „сговора на по-първите ни писатели“ – необходимо условие за успешното му въвеждане в писмената практика. Той приема за основен фонетичния принцип при определянето на състава на българската азбука, която трябва да съдържа всички необходими буквени знакове за означаване на звуковете и същевременно да се освободи от излишните букви, бележещи един и същ звук, или пък звукове, които вече не са характерни за българската фонетична система. За да обоснове своя модел, М. Дринов прилага историческия и етимологичния подход, съответно представяйки звуковите промени, които настъпват в езика ни от създаването на старобългарската азбука до XVIII век, и обяснявайки изговора в старобългарски на всяка една от буквите, променили своя гласеж. Благодарение на високия си авторитет той успява да утвърди своя модел в практиката на всички печатни издания на Дружеството, вследствие на което той получава широко разпространение и се прилага близо 30 години. 

Дриновият модел за правописно устройство намира своето развитие в проектите на правописните комисии през 90-те год. на XIX век, чийто основен състав се формира от езиковеди и книжовни деятели, членове на Българското книжовно дружество, сред които се открояват имената на Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Б. Цонев, Ив. Шишманов и др. Тяхното участие в комисиите дава възможност решаването на правописния въпрос да бъде поставено на научна основа, което гарантира и добри практически резултати, т.е. постепенно да се постигне правописно единство във всички сфери на писмената комуникация. Много от Дриновите решения залягат и в първия официален документ за уреждане на правописния въпрос – издаденото през 1899 г. от Министерството на просвещението „Упътване за общо правописание“. Неслучайно документът получава названието Дриновско-Иванчевски правопис. Това е първият държавен акт в областта на езиковата политика, в чието изработване Дружеството се включва активно чрез своя научен потенциал. Упътването има за цел преди всичко уреждането на правописа в сферата на образованието. Но установеният чрез него правописен модел получава широко разпространение и действа – с кратко прекъсване – до правописната реформа през 1945 г.

До създаването на първото висше училище през 1888 г., в продължение на 20 години, Българското книжовно дружество е единственият книжовен и научен център у нас. След откриването през 1888 г. на другата национална научна и образователна институция – Висшето училище, по-късно Софийски университет, се оформят две средища за развитие на филологическата наука у нас, структурирани по близък начин и работещи в тясно сътрудничество: Историко-филологическият клон на Българското книжовнo дружество и Историко-филологическият факултет на Университета. Знаменателен е фактът, че представители на първото поколение езиковеди, членове на Книжовното дружество, са едновременно и основатели на университетското филологическо образование и първи преподаватели, заедно с това и декани или ректори във Висшето училище: Ал. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Б. Цонев, като тази традиция продължава и по-късно. Поставеното от Дружеството начало на всестранно проучване на българския език е било от голямо значение за по-нататъшното развитие на науката за езика, когато се оформя и университетският център за изследване на българския език. Излишно e да се разграничават приносите на едната и на другата институция, защото в по-голямата си част учените са едни и същи, по-важно е да се отбележи, че двете средища работят в забележителен синхрон, който се оказва изключително плодотворен за развитието на езикознанието у нас. До края на ХІХ в. Книжовното дружество запазва своя приоритет, защото членският му състав е по-голям; между членовете му са и редица книжовници, видни общественици, които имат отношение към развитието на българския език, и дейци на образованието и науката, които не са университетски преподаватели: Васил Попович, Георги Миркович, Димитър Мишев, Иван Славейков, Йоаким Груев, Стефан Панаретов, Тодор Икономов, Атанас Илиев, Иван Плачков и др. Голяма част от тях са и автори на граматики и на публикации в периодичния печат, засягащи актуални въпроси на книжовния език и правописа. Българското книжовно дружество като пръв научен център у нас успява да обедини изследователи и почти всички заслужили радетели за единен и добре обработен книжовен език и така да консолидира духовния и научния потенциал на нацията. Това е една от главните му заслуги в неговата многостранна родолюбива дейност и заветна цел на неговите създатели. 

Днес, 150 години след основаването на Българското книжовно дружество, трябва да отдадем заслужена почит на неговите радетели, начертали пътя не само на българското езикознание, но и на цялостния ни просперитет като народ, и да си припомним тяхното непреходно верую: ако искаме да стигнем най-просветените народи, не е достатъчно добра воля и любородни чувства, а трябва съзнателно родолюбие, непрестанен труд, действителни способности и „най-паче истинни и най-здрави познания“.

Татяна Александрова