презѝрам, -аш, несв.; презрà, -èш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. презря̀л, -а, -о, мн. презрèли, прич. мин. страд. презря̀н, -а, -о, мн. презрèни, св., прех. 1. Само несв. Смятам някого за жалък, нищожен, недостоен. Не, не, подлеците не стига да ги презираш, трябва да ги накажеш. Вазов. С цялото си държане, с позата си, с израза на лицето и с блясъка на очите са тя им казваше: „Презирам ви и все едно че не съществувате!“. Г. Караславов. 2. Отнасям се с голямо пренебрежение към нещо, което смятам дребно, незначително. Честит е, свойто благо кой презира / за благото на родния си край. К. Христов. Интереса си обаче / нивга ази не презрях / и със силните най-паче / винаги съгласен бях. Вазов. Презрях опасностите. Презрял суетния свят. презирам се, презра се възвр. и страд.
|