протѝвник, мн. -ци, м. 1. Всеки участник в борба, състезание и под. по отношение на другия, с когото се бори. Топал Хасан, силен като бик, отчаяно се съпротивяваше на двамата си противници. Вазов. Тогава момчето се спря с прехапани устни и с блеснали очи... и силно цапна своя противник в главата. Г. Караславов. Могъщият елен изпъшка като човек. Той пак насочи рогата си и пак ги сплете с рогата на противника. Ем. Станев. Противниците в колоездачното състезание бяха много силни. 2. Лице с отрицателно или враждебно отношение към някого, нещо (поради различие в разбиране, виждане, морал, убеждения или материални интереси); неприятел, враг. Той виждаше в него опасния противник на кроежите си, затова се мъчеше да го съсипе. Вазов. Тогава той с готовност, и даже с особено удоволствие би се впуснал в препирня, би се заловил да доказва на противника си неосноваността и неверността на това твърдение и правотата на своето мнение. Влайков. Политически противник. Хаджи Гъчо беше стар противник на покойния чорбаджи Марка и след смъртта му продължи гоненията си и въз семейството му. Вазов. 3. Всяка една от страните (войска, въоръжена сила), които се борят с оръжие, по отношение на другата; враг, неприятел. Макар нощта да бе тъмна, Иван се наведе, за да не го забележи противникът, и със ситни крачки отмина, закри се в кривата и дълбока линия на окопа. К. Петканов. Ето истинската война: война позорна, неумолима... Да се открие противникът, да се изненада и унищожи — ето задачата. Л. Стоянов. В съседните дворове се водеше също тъй ръкопашен бой. Пехотата бе пристигнала и заемаше окопите на противника. Ив. Мартинов.
|