проклèт, -а, -ο. 1. Прич. мин. страд. от прокълна. 2. Като прил. — а) Достоен за проклятие; омразен, противен, ненавистен, неприятен. Вей се, черно знаме, под небето, / ... / вей се, позив жалостен на роба, / дето влачи игото проклето! Вазов. О, майко моя, родина, мила, / защо тъй жално, тъй милно плачеш? / Гарване и ти, птицо проклета, / на чий гроб там тъй грозно грачеш? Ботев. Война позорна, война проклета / ... / Рано ти наш’те мирни полета / с гроби насея, с кърви окваси. Вазов. Проклета болест. Проклето време. б) Който проявява в постъпките и отношението си към другите злоба; зъл, лош, отмъстителен. Ой смили се, рибке господарке, / пуста баба по-проклета става: / сал се кара, мира ми не дава. П. Р. Славейков. Баща ѝ се ползваше с репутацията на опърничав и проклет човек, който „ни се води, ни се кара“. П. Спасов. □ Проклет да е (клетва) — зло да го сполети. Пътник ли, овчар ли някой / минува из друма, / като хвърля камъка си, / „проклет да е /“ дума. Вазов.
|