прàбългари мн., ед. прàбългарин, м. 1. Ист. Древен народ с развита духовна и материална култура, който при преселението си от Средна Азия към Европа (II-X в.) обитавал различни земи и създал няколко държавни образувания (Велика България, Волжско-Камска България и др., а част от тях под предводителството на хан Аспарух — първата българска държава); първобългари. 2. Член на този древен народ;
|