приветлѝв, -а, -о, прил. 1. Който с обноските и държането си събужда добри чувства, приятно настроение. Маргарита беше извънредно любезна и приветлива към госта. Вазов. Но той се мъчеше, въпреки сдържания си характер, да бъде приветлив и любезен с всички. А. Гуляшки. Двамата братя във всяко нещо си приличаха, но по-младият, Миро, беше подвижен и по-разговорлив, по-приветлив човек. Дим. Талев. || Изпълнен с любезност, внимание, благосклонност. Лицето му беше загоряло, но приветливо, очите гледаха спокойно и открито. Йовков. Жена ми я обича целият градец, за нейното добро разположение и благ, приветлив характер. Вазов. Тя се спря до вратата, приветлива усмивка озаряваше лицето ѝ. Дим. Талев. 2. Който предразполага с външния си вид; приятен, хубав, уютен. Разбра, че изгря месечина. И гората му се стори по-приветлива под успокоителното сияние. Вазов. Майката вдигна глава и огледа цялата приветлива стая. Г. Райчев. Приветливо здание.
|